Клайв Къслър - Ударна вълна

Як като бимсите във вътрешността на корабите си, Скагс предприе последния си курс на петдесет и девет годишна възраст. След като през последните си четири пътувания грижливо бе трупал спестявания от инвестиране в акции на корабопритежатели, той бе осигурил на децата си значително състояние.

След смъртта на скъпата му съпруга Луси той остана сам — децата му си бяха създали свои семейства — и подхранваше любовта си към морето, като плаваше във или край лиманите в Шотландия с малък кеч, който бе построил с двете си ръце. Но след едно кратко пътуване в ужасно студено време, когато отиде да навести сина си и внуците си в Питърхед, той легна болен.

Няколко дни преди да почине, Скагс прати да повикат дългогодишния си приятел и бивш работодател Абнър Карлайл.

Уважаван корабен магнат, натрупал огромно богатство заедно със съдружника си Александър Дънхил, Карлайл беше виден местен жител в Абърдийн. Освен корабоплавателното дружество той притежаваше също търговска фирма и банка. Предпочитаните му обекти за благотворителна дейност бяха местната библиотека и една болница. Карлайл беше слаб, жилав и напълно плешив. Имаше благ поглед и видимо накуцваше — дефект, който му бе останал след едно падане от кон в младежките му години.

Вратата на дома на Скагс отвори дъщерята на капитана Джени, която Карлайл познаваше от бебе. Тя го прегърна леко, после го хвана за ръка.

— Добре че дойде, Абнър. Той през половин час пита за теб.

— Как е старият морски вълк?

— Опасявам се, че дните му са преброени — отвърна Джени с нотка на тъга в гласа.

Карлайл огледа уютната къща, пълна с корабни принадлежности, с висящи по стените морски карти, на които бяха обозначени всекидневните отсечки по време на рекордните курсове на Скагс.

— Ще ми липсва тази къща.

— Братята ми са на мнение, че ще е най-добре за семейството, ако я продадем.

Тя поведе Карлайл нагоре по стълбите и му посочи отворена врата на стая с голям прозорец, който гледаше към пристанището на Абърдийн.

— Татко, Абнър Карлайл е тук.

— Най-сетне!

Джени целуна леко Карлайл по бузата.

— Отивам да направя чай.

На леглото лежеше неподвижно старец, грохнал от трите десетилетия труден живот по море. Въпреки ужасния вид на Скагс, Карлайл не можеше да не се удиви на огъня, който продължаваше да гори в маслиненосивите му очи.

— Имам нов кораб за теб, Бъли.

— Ама че глупост изтърси! — сопна му се Скагс. — Какви са платната и такелажът му?

— Никакви. Той е параход.

Лицето на Скагс почервеня и той надигна глава.

— Проклети смрадливи чайници! Не бива да ги пускат да замърсяват моретата.

Карлайл очакваше подобен отговор. Бъли Скагс може и да беше пред прага на смъртта, но щеше да си отиде от тоя свят все тъй вироглав, какъвто бе цял живот.

— Времената се промениха, друже. „Къти Сарк“ и „Термополи“ са единствените клипери, за които двамата с теб знаем, че все още кръстосват моретата.

— Нямам време за празни приказки. Повиках те да дойдеш, за да чуеш предсмъртната ми изповед и да ми направиш една услуга.

Карлайл погледна Скагс в очите и рече подигравателно:

— Да не би да си напердашил някой пияница или да си се позабавлявал в леглото с китайка в някой шанхайски бордей и не си ми казал?

— Става дума за „Гладиатор“ — промълви Скагс. — Излъгах те за него.

— Та нали тайфун го е потопил — възрази Карлайл. — Какво има да се лъже за това?

— Че тайфун го потопи, потопи го, само че пътниците и екипажът не потънаха с него.

Карлайл помълча известно време, после предпазливо заговори:

— Чарлс Бъли Скагс, ти си най-честният човек, когото познавам. Двамата се знаем от половин век и никой от нас никога не е злоупотребявал с доверието на другия. Сигурен ли си, че именно болестта ти не е причина да говориш налудничави неща?

— Повярвай ми и сега, като ти казвам, че двайсет години живях с една лъжа и трябва да си изплатя дълга.

Карлайл го погледна с любопитство.

— И какво искаш да ми споделиш?

— Една история, която не съм разказвал никому. — Скагс се облегна на възглавницата и се загледа през Карлайл в нещо много далечно, което само той виждаше. — Историята на сала, направен от „Гладиатор“.

След половин час Джени се появи с чая. Беше се здрачило и тя запали газените лампи в стаята.

— Татко, насили се да сложиш поне един залък в уста. Приготвила съм любимата ти рибена чорба.

— Не ми се яде, дъще.

— Абнър сигурно умира от глад, след като цял следобед те слуша. Обзалагам се, че и той ще похапне с теб.