Клайв Къслър - Ударна вълна

Дорсет завърза въже за дръжката на сабя и заби стоманения й връх в гърба на една голяма акула, която плуваше близо до сала. Тъй като нямаше вече предишната си сила, за да се пребори с чудовището на морските дълбини, той омота свободния край на въжето за мачтата. После зачака акулата да умре, за да я изтегли на борда. Усилието му бе възнаградено само с празното острие на сабята, извито на деветдесет градуса. Двама моряка завързаха щитове на пръти като копия. Пронизаха няколко акули, но раните им като че ли ни най-малко не им се отразиха.

Мъжете вече се бяха отказали от риболовните си опити, когато в по-късния следобед под сала мина огромен пасаж кефали. Дълги между трийсет и деветдесет сантиметра, те се оказаха много по-лесни да бъдат пронизвани с копия и мятани на сала, отколкото акулите. Преди пасажът да отмине, седем тела на риби във форма на пура и разклонени опашки тупнаха върху подгизналите дъски на сала.

— Бог не се е отвърнал от нас — промълви Скагс, загледан в сребристите риби. — Обикновено кефалите обитават плитките води. Никога не съм ги виждал в дълбоки води.

— Бог като че ли ги е насочил право към нас — прошепна Бетси с широко отворени очи при вида на първото си ядене от близо две седмици насам.

Гладът им беше огромен, а броят на рибите недостатъчен, затова те посегнаха и към месото на жена, умряла само преди час. Скагс, Дорсет и Бетси за първи път вкусваха човешко месо. Изпитаха странното чувство, че да ядат една от себеподобните им, е някак по-оправдано, когато е съпроводено с риба. И тъй като вкусът отчасти се притъпяваше, това не беше чак толкова отвратително.

Поройният дъжд, който продължи близо час, им донесе още един дар — успяха да съберат десет литра вода.

Независимо че силите им временно се възстановиха, по лицата им все още се четеше обезвереност. Раздразвани от солената вода, раните и натъртванията им причиняваха безкрайни болки. А и слънцето продължаваше да ги измъчва. Въздухът беше душен, жегата — непоносима.

Нощите носеха облекчение и повече хлад. Но някои от корабокрушенците не издържаха още един ден на страданията. Петима от тях — четирима каторжници и последният пехотинец — тихомълком се търкулнаха в морето и умряха преждевременно.

До петнайсетия ден живи останаха само Скагс, Дорсет, Бетси Флечър, трима моряка и четирима затворници, между които една жена. Тях вече не ги беше грижа за нищо. Смъртта им се струваше неизбежна. Искрицата им самосъхранение угасна напълно. Рибеното месо бе свършило отдавна и макар че умрелите удължиха живота им, липсата на вода и знойната горещина щеше да им попречи да издържат още четирийсет и осем часа, след което салът щеше да продължи да се носи по повърхността, лишен от човешки живот.

Тогава се случи нещо, което отвлече вниманието от неописуемите ужаси на изминалите две седмици. Изведнъж от небето се появи голяма зеленикавокафява птица, направи три кръга над сала и, пърхайки с криле, кацна на нока на рейката на предната мачта. Тя прикова жълтите си очи с черни като мъниста зеници в покъртителните човешки същества с парцаливи дрехи, с изранени от битката и парещите лъчи на слънцето лица и крайници. През ума на всекиго мина мисълта да се опита да улови птицата за ядене.

— Каква е тази странна птица? — попита Бетси, чийто език бе толкова подут, че гласът й се чу като шепот.

— Това е папагал — промълви Скагс. — Един мой бивш офицер отглеждаше такъв.

— И те ли летят над океаните като чайките? — полюбопитства Дорсет.

— Не, те са особен вид папагали, които живеят в Нова Зеландия и заобикалящите я острови. Не съм чувал да летят над водата освен… — Скагс млъкна за миг и продължи: — Освен ако това не е друга вест от Всевишния. — Очите му се изпълниха с блуждаещ поглед, когато с мъка се изправи на крака и се вгледа в хоризонта. — Земя! — извика той радостно. — Земя на запад от нас!

Изпаднали в равнодушие и летаргия, до този момент никой не бе забелязал, че вълните бяха изтласкали сала към два зелени хълма, които се подаваха от морето на разстояние не повече от десет мили. Всички извърнаха погледи на запад и видяха голям остров с две ниски възвишения, разположени в двата му противоположни края, а между тях — гъста гора. За известно време никой не проговори; всеки бе изпълнен с напрегнато очакване, но и със страх, че могат да подминат избавлението си, отнесени от теченията. Почти всички изтощени корабокрушенци едва-едва се изправиха на колене и се замолиха да бъдат изхвърлени на приветстващия ги бряг.