Клайв Къслър - Ударна вълна

— Дайте му сабя — обърна се Скагс към Рамзи. — Още не сме приключили с тия псета.

— Прав сте — рече Дорсет. — Те вече няма да са толкова бесни, след като Джейк Хъгинс го няма, за да ги поведе, но така са превъртели от жажда, че скоро няма да се укротят. Довечера, след като се стъмни, пак ще се надигнат.

Думите му се оказаха пророчески. Два часа след залез-слънце умопомрачените от липса на храна и вода каторжници, по причини, известни само на тях, отново нападнаха войниците и екипажа. Атаката не беше толкова яростна както предишната нощ. Призрачните фигури, клатушкайки се, налитаха един на друг, безразсъдно си нанасяха удари с прътове и саби; тела на каторжници, моряци и войници се преплитаха и падаха вкупом.

Решителността на каторжниците отслабна след още един ден без храна и вода и когато защитниците предприеха нова контраатака, съпротивата им изведнъж се огъна и пречупи. Омаломощените затворници преустановиха борбата и започнаха да отстъпват. Скагс и преданите му моряци проникнаха в центъра им, а Дорсет, заедно с малкото останали пехотинци на Шепард, ги оградиха откъм фланговете. След двайсет минути битката свърши.

Същата нощ умряха петдесет и двама. Призори бяха останали двайсет и пет мъже и три жени от общо седемдесет и осемте оцелели дотогава — шестнайсет затворника, между които Джес Дорсет, Бетси Флечър и още две жени, двама войника и десет моряка от „Гладиатор“, включително капитан Скагс. Първият офицер Рамзи бе сред мъртвите. Морският лекар Горман бе ранен смъртоносно и по-късно следобед угасна като лампа, която бавно бе изразходвала газта си. Дорсет бе получил нова дълбока рана в дясното си бедро, а Скагс, наред със счупените си ребра, имаше и пукната ключица. За най-голямо учудване Бетси се бе отървала само с леки натъртвания и драскотини.

От затворниците всички бяха пострадали — нямаше нито един, който да не бе сериозно ранен. Налудничавата битка за сала от „Гладиатор“ приключи.

До десетия ден от зловещото изпитание умряха още шестима. От тях двама младежи — един каютен прислужник на не повече от дванайсет години и шестнайсетгодишен пехотинец — предпочетоха смъртта и се хвърлиха в морето. Другите четирима бяха каторжници, които умряха от раните си. Оцелелите, чийто брой бързо намаляваше, сякаш наблюдаваха ужасяващо видение. Изтезанието на знойното слънце започна отново и наподобяваше изгаряща треска, придружена от делириум.

На дванайсетия ден бяха останали само осемнайсет души. Онези, които можеха да се движат, бяха с окъсани дрехи, навсякъде по телата им имаше рани от клането, лицата им бяха обезобразени от жаркото слънце, по кожите им бяха излезли пришки от ожулванията, причинени от непрестанно клатещите се дъски и обливащата ги солена вода. Те бяха изпаднали извън границите на унинието и пред празните им погледи започнаха да се явяват привидения. Двама моряка се заклеха, че виждат „Гладиатор“, скочиха от сала и заплуваха към въображаемия кораб, докато накрая или се удавиха, или бяха погълнати от неизменно присъстващия Екзекутор и ненаситните му приятели.

Халюцинациите извикваха във въображението какви ли не образи — от празнични трапези, отрупани с храна и напитки, до населени места и къщи, които никой не бе посещавал от детството си. Скагс си представи как седи пред камината с жена си и децата си в дома си с изглед към пристанището на Абърдийн.

Той изведнъж впери странен поглед в Дорсет и рече:

— Няма от какво да се страхуваме. Аз сигнализирах на адмиралтейството и те са изпратили спасителен кораб.

В не по-лек унес от този на капитана Бетси го попита:

— По кой гълъб изпратихте съобщението, по черния или по сивия?

Напуканите и изпръхнали устни на Дорсет се извиха в болезнена усмивка. Учудващото беше, че той бе успял да запази разума си и бе помогнал на неколцината моряци, които все още можеха да се движат, да поправят разбития сал. Бе намерил няколко парчета брезент и направи малък навес над Скагс, а Бетси лекуваше раните на капитана и проявяваше към него огромни грижи. Докато дългите часове се точеха, морският капитан, разбойникът и крадлата завързаха приятелство.

По време на битката навигационните инструменти на Скагс бяха изпаднали във водата и сега той нямаше представа за местоположението на сала. Скагс нареди на моряците да се опитат да хванат риба, като използват върви и пирони вместо куки. Стръвта беше от човешко месо. По-малките риби изобщо не обърнаха внимание на щедро поднесената им храна. Но по-голямата изненада беше, че дори акулите не проявиха никакъв интерес.