Клайв Къслър - Атлантида открита

— Уредил съм ти чудесна квартира със закуска в града — каза Амброуз. — Ако искаш, мога да те оставя първо там, за да си починеш час-два.

— Не, благодаря — усмихна се Пат. — Ако нямаш нищо против, предпочитам да идем направо на обекта.

Амброуз кимна, извади клетъчния телефон от джоба на якето си и набра номер.

— Ще предупредя Луис Маркес, собственика на рудника, който открил находката, че пристигаме.

Двамата пътуваха в мълчание през сърцето на Телърайд. Пат наблюдаваше скиорите, които се спускаха по стръмните писти на планината Вилидж на юг, свършващи в периферията на града. Подминаха стари постройки, останали от миналия век, сега реставрирани и приютяващи малки магазинчета вместо безброй кръчми. Амброуз посочи една от постройките вляво.

— Това е мястото, където Бъч Касиди ограбил първата си банка.

— Изглежда, Телърайд има богата история.

— Така е — отвърна Амброуз. — Точно там, пред хотел „Ню Шеридан“, Уилям Дженинг Брайън произнесъл известната си реч за „златния кръст“. А по-нататък, край долината Саут Форк, се е намирала първата електроцентрала, която подавала променлив ток към рудниците. Оборудването й било проектирано от Никола Тесла.

Амброуз продължи да кара през града, оживен от скиори, и след малко навлезе в каньон по павиран път, който свършваше в Пандора. Пат гледаше прехласната стръмните скали, ограждащи старото миньорско градче, поглъщайки с очи красотата на водопада Брайдъл Вейл, който се изливаше заедно с изобилните потоци от топящите се снегове, предвещаващи идването на топла пролет.

Те стигнаха до страничен път, водещ към руините на няколко стари сгради. Пред тях бяха паркирани една покрита товарна кола и един джип, боядисани в тюркоазносиньо. Двама мъже във водолазни костюми разтоварваха, както предположи Пат, водолазни съоръжения.

— Какво търсят водолази насред планините на Колорадо? — подметна Пат.

— Вчера се спрях и разговарях с тях — отвърна Амброуз. — Били екип от Националната агенция за морски и подводни изследвания.

— Но доста са далеч от морето, не е ли така?

— Казаха ми, че проучвали комплексна система от древни водни пътища, които навремето снабдявали с дренажна канализация западния склон на планината Сан Хуан. Тук има лабиринт от пещери, свързани със старите минни галерии.

На половин километър по пътя Амброуз мина покрай огромна изоставена обогатителна фабрика. Близо до нея, под входа на също стар и изоставен рудник, до река Сан Мигел, бяха паркирани едно голямо полуремарке и камион с ремарке. Около тях бяха издигнати палатки, между които сновяха неколцина мъже. Отстрани на ремаркетата беше изписано името на фирмата „Джио събтерениън сайънс корпорейшън“ и адресите й във Финикс, Аризона.

— Още една група учени — поясни Амброуз, без да бъде питан. — Това е екип от геофизици, проучващ старите шахти на мината със специални съоръжения, за които се предполага, че могат да открият всяка златна жила, останала незабелязана от някогашните рудокопачи.

— Мислиш ли, че ще се натъкнат на такава? — попита Пат.

Амброуз сви рамене.

— Съмнявам се. Тия планини са били прокопавани доста надълбоко.

След малко Амброуз спря колата пред живописна малка къща до стар пикап „Чеви“. Предупредени за пристигането им, Маркес и съпругата му Лиза излязоха да ги посрещнат. Амброуз им представи Пат.

— Завиждам ви, че живеете сред такава приказна природа — каза Пат.

— Тъжно ми е да го призная — отвърна Лиза, — но с течение на годините човек престава да я забелязва.

— Не вярвам, че лично аз бих могла.

— Да ви предложа нещо? Кафе, бира?

— За мен нищо — каза Пат. — Искам възможно най-скоро да видя онова, което сте открили.

— Разбира се — отвърна Маркес. — Все още имаме на разположение пет часа дневна светлина. Повече от достатъчно, за да видите скалната кухина и да се върнете, преди да се е мръкнало.

— Тъкмо дотогава ще съм приготвила вечерята — вметна Лиза. — Какво ще кажете за месо от лос на скара?

— Звучи чудесно — отвърна Пат, чувствайки вече първите признаци на глад.

Маркес посочи с брадичка към стария товарен автомобил.

— Ще пътуваме по-удобно до рудника, ако вземем вашия джип, докторе.

Петнайсет минути по-късно тримата седнаха във вагонетката и заслизаха в стария рудник „Рай“. За Пат това беше ново изживяване, защото никога не бе влизала в минна шахта.

— Като че ли става по-топло, колкото по-надълбоко влизаме — отбеляза тя.