Стивън Канел - Непокорният

Мейуедър вървеше по коридора в отдел „Обири и убийства“ и се вторачваше в уморените детективи, които крадешком поглеждаха часовниците си и чакаха пристигането на дневната смяна. Той подаде лъскавата си черна глава в стаята за разпити, където седяха Скъли и Хали.

— Да отидем горе в залата за конференции на деветия етаж. — Гласът на Мейуедър беше студен и спокоен. — Бъд, виж дали имат кафе и го донеси там.

После, без да поглежда Шейн, затвори вратата, оставяйки ги сами.

— Желая ти успех — каза Хали.

Шейн стана и тръгна след Мейуедър. Той вече бе преполовил коридора и вървеше към асансьора, като размахваше ръце и леко поклащаше бедра. Костюмът му беше тъмносив и безупречен и му прилягаше като втора кожа. Том Мейуедър можеше с лекота да си изкарва прехраната като фотомодел.

Шейн крачеше след него като тъмна сянка. Походката му беше като на уличен побойник. Макар да привличаше жените, Шейн смяташе, че външността му е отблъскваща, като на хулиган. Според него, лицето му беше белязано от цинизъм и самота. Винаги се изненадваше, когато някой го опишеше като привлекателен.

Шейн настигна Мейуедър и се качи с него в асансьора. Двамата мълчаха, докато чакаха вратите от неръждаема стомана да се отворят и асансьорът да ги отведе на деветия етаж. Там бяха кабинетите на Том Мейуедър, на заместниците и на шефа на полицията Бърли Бруър.

— Съжалявам за проваленото ви пътуването до Авалон, сър — каза Шейн, опипвайки почвата.

— Да запазим разговора за касетофона, а?

— Разбира се.

Вратата се отвори и те тръгнаха по зеления мокет в коридора.

Шейн бе ходил там само веднъж. Преди три години беше в кабинета на Бруър, когато го наградиха с медал за заслуги. Шейн бе рискувал живота си, за да извади две деца от горяща катастрофирала кола на магистралата за Сан Педро.

Той погледна през прозорците с армирани стъкла и видя, че слънцето бе започнало да осветява сградите на Шеста улица. Огнени отблясъци падаха върху каменните покриви и бетонните балкони на старите постройки около огромната грозна сграда на полицейското управление.

Мейуедър отвори вратата на залата за конференции, запали лампите и остави Шейн там.

Помещението беше огромно, облицовано в светло дърво. На стените висяха портрети на бившите шефове на полицията в Лос Анджелис. Бащата на новия отдел Уилям Паркър, бе окачен на почетно място.

В Академията всички бяха учили за Уилям Паркър. През 1934 година, току-що завършил право, той беше лейтенант и помощник на тогавашния шеф на полицията Джеймс Дейвис. От позицията на поста си Паркър отблизо бе видял как действа градската управа на Лос Анджелис. Братята Шоу властваха в корумпирания град и държаха в ръцете си Джеймс Дейвис. Братът на кмета Шоу контролираше нравствения отдел и продаваше тестове за сержанти за петстотин долара парчето. Работейки с лейтенант Ърл Кук, Бил Паркър бе организирал кампания за приемането на поправка в раздел 202 на Градската харта, отнасящ се до правата на полицаите и до административните им оценки. Измененията целяха да защитят ченгетата от неуместни обвинения в безчинства. Този раздел бе послужил като модел за дисциплинарния правилник, който полицията в Лос Анджелис използваше до ден-днешен. Портретите сякаш гледаха гневно Шейн, укорявайки го, че е убил едно от най-добрите ченгета в града.

— Рей щеше да убие съпругата си — измърмори той на галерията от неодобрително гледащи го бивши полицейски шефове.

Мейуедър се върна с касетофон. Включи го, седна на отсрещната страна на масата и погледна Скъли.

— Вие сте сержант, нали?

— Да, сър.

— Добре, Шейн. Ние с вас не се познаваме. Предполагам, че сме се виждали един-два пъти, но всъщност не са ни запознавали. Важно е да знаете, че съм дошъл тук, само за да взема показанията ви. Ще се опитам да реша какво се е случило и после ще изготвя препоръка до Отдела за вътрешни разследвания каква да бъде следващата ни стъпка. Полицай е умрял в ръцете ви. Смъртта му може да е била неизбежна, но при всички случаи трябва да напишем задължителния доклад за използване на сила. Не съм дошъл, за да ви навредя, да се възползвам от вас или да ви залагам капани. Ясно ли е?

— Оценявам това, сър.

Вратата се отвори и в залата влезе Бъд Хали, който носеше кана с кафе и три чаши. Той ги напълни и тримата с благодарност отпиха.

— Тук става дума за първата точка от закона за правата на полицаите — продължи Мейуедър. — Затова този предварителен разпит няма да противоречи на правата „Скъли“ и привилегиите ви, гарантирани в раздел 202 на Градската харта.