Стивън Канел - Непокорният

Шейн спря на обществения паркинг през две къщи от дома на Димарко. Показа значката си на пазача, който се намръщи, като разбра, че няма да получи такса. Шейн заключи колата си и тръгна по пътеката към плажа. Чу силна рап музика и когато се приближи, видя няколко млади момичета с впити в задниците бикини и неколцина сърфисти с тъмен слънчев загар да седят пред къщата на Димарко.

Естествено, младежите веднага разбраха, че Шейн е ченге и разговорът им утихна.

— Тук ли е Димарко? — обърна се Шейн към момичето най-близо до него, висока брюнетка на около двайсет и пет години.

— Вътре е — отговори тя, повдигна вежди и изтрака със сребърното украшение на езика си, за да види дали ще го ядоса.

— О, това е нищо — ухили се Шейн. — Аз имам обеца на оная си работа.

Момичето се засмя, а той мина покрай нея и влезе в къщата.

Петдесет и осем годишният представител на защитата бе коленичил и поправяше тонколоната. До него стоеше момче и го гледаше.

— Шибаният бас вибрира. Звукът е ужасен — намусено каза младият сърфист с изрусени коси с тъмни корени.

Димарко продължи да човърка тонколоната и най-сетне успя да намали басите.

— Какво ще кажеш? Така по-добре ли е?

— Имаш ли минутка свободно време? — изкрещя Шейн, за да надвика музиката.

Димарко се обърна, видя го, ухили се и стана. Той беше висок метър и осемдесет. Прошарените му коси бяха дълги и завързани на опашка. Беше си облякъл тясна къса фланелка и имаше татуировки на тънките си ръце. Но най-смешно беше сребърното кръстче, което висеше на лявото му ухо.

— Хали ми се обади. Очаквах те. — Димарко се обърна към младия сърфист. — Заеми се с тонколоната.

Той заведе Шейн в кухнята, взе две студени бири от хладилника и тръгнаха към плажа. Вълните, необичайно големи, защото в Мексико имаше буря, се разбиваха на четирийсет метра пред двамата мъже.

— Сигурно остарявам, защото тази музика ме изнервя — каза Шейн.

— Обичам около мен да има хлапета. Е, какво смяташ да правиш? — усмихна се Димарко и извади от ушите си няколко памучета.

Шейн не можа да не се засмее.

— Поправяш тонколоната, а си сложил памук в ушите си. Нищо чудно, че басът вибрира.

Двамата седнаха на топлия пясък, отвориха бирите, чукнаха се и отпиха големи глътки.

— Нуждая се от помощ — рече Шейн.

— Знам. Капитан Хали ми разказа всичко. Той мисли, че те прецакват.

Шейн го погледна. Преди шестнайсет години Димарко го бе спасил. Той се замоли представителят на защитата да го стори отново.

— Алекса Хамилтън се е върнала — продължи Димарко. — Сигурно са я прехвърлили на някоя добре платена работа в администрацията.

— Още е там след шестнайсет години? Мислех, че човек може да служи в Отдела за вътрешни разследвания само пет години.

— Тя беше главният събирач на тенекии. Върнали са я заради теб.

Събирач на тенекии беше обвинител, успял да постигне осъдително решение, в резултат на което обвиненият полицай загубваше значката си. Сержант Алекса Хамилтън бе обвинителят, съдил Шейн преди шестнайсет години. Тогава не бе успяла да отнеме значката му.

— Всичките са шибани кариеристи — каза Димарко, давайки воля на омразата си към „Тъмната страна“. — Всеки в онзи проклет отдел се стреми да стигне до най-горния етаж на Стъклената къща. Цялата им система смърди.

Шейн бе чувал оплакванията му. Димарко имаше предвид факта, че повечето капитани и заместник-шефове на деветия етаж също бяха служили като събирачи на тенекии в Отдела за вътрешни разследвания. Ето защо, назначението за обвинител в Отдела беше заветна мечта. Това беше клуб. Лейтенантите бяха избирани с конкурс, но капитаните бяха посочвани от шефа на полицията. Всъщност беше трудно да те изберат, ако не си прекарал известно време в „Тъмната страна“. Затова Отделът за вътрешни разследвания беше крайната цел за всеки кариерист в полицията.

— Защо споменаваш Алекса Хамилтън? Какво общо има тя с това? — попита Шейн, мислейки за привлекателната, но прекалено строга жена, която преди шестнайсет години го бе обвинявала с фанатичен ентусиазъм.

Тя имаше внушителна репутация — както лична, така и професионална — и бе оставила дълга диря от съсипани кариери и разбити сърца. Не един Ромео от Паркър Сентър я бе ухажвал, само за да открие, че личните й изисквания се равняват на професионалните. Шейн се запита дали апартаментът й е обзаведен с реликви от любовни връзки като неговия.

Той я бе намразил през месеците, докато случаят му се разглеждаше в Отдела. Един от най-хубавите мигове в живота му беше след произнасянето на решението „невинен“. Шейн бе погледнал Алекса и бе видял на лицето й такова безпокойство, че изпита силно желание за отмъщение. Когато тя обърна поглед към него, той се усмихна и крадешком й показа среден пръст.