Стивън Канел - Непокорният

Въпреки неоживеното движение, Шейн пристигна в Харвард Уестлейк с петнайсетминутно закъснение. Първият час вече бе свършил.

— Ще те взема в три и половина — каза Шейн и махна белезниците на Чуч.

— Все ми е едно — изръмжа хлапето, метна на рамо чантата си и тръгна към сградата.

Шейн го наблюдаваше, изпитвайки чувство на безпомощност и безнадеждност. Какво би могъл да даде на това момче? Преди две седмици, когато каза „да“ на Санди, идеята му се бе сторила добра. Шейн се опитваше да се пребори със самотата и реши, че ще помогне на Чуч в проблемите му в пубертета. Но не очакваше, че хлапето ще е такъв тежък случай. Сега Шейн се съмняваше дали ще му бъде полезен. Момчето вече беше формирано от странните обстоятелства на живота си. След като бе станал свидетел на гнева му, на Шейн му хрумна, че може би е възнамерявал да използва Чуч, за да намери смисъл в собствения си живот. Докато размишляваше за тези неща, клетъчният му телефон иззвъня и го върна в още по-суровата реалност.

— Да.

— Обажда се капитан Хали.

— Какво става, шефе?

— Не знам как да ти кажа, но убийството на Молар се превръща в приоритет и заплашва кариерата ти. Няма да дадат случая ти на Комисията по балистика.

— Какво искаш да кажеш? Длъжни са да го направят.

— Случаят ти ще прескочи Комисията по балистика и ще отиде направо от Комисията по правата към Отдела за вътрешни разследвания.

— Какво? — Шейн не повярва на ушите си. — Как е възможно да го предадат на Комисията по правата, без първо да направят балистична експертиза?

— Шефът може да изпраща на Комисията всеки случай по своя преценка. Не е необходимо да се обосновава. Виж какво, Шейн, не знам защо това става, но не можеш да направиш нищо. Всичко е по правилата.

— Шефе, трябва да говориш с тях. Не искам пак да се явявам пред Комисията по правата. Ще си взема неплатен отпуск. Това е безумие. На мое място всеки би сторил онова, което направих аз. Рей стреля по мен, за бога. Убих го при самоотбрана.

— Така иска шефът на полицията.

— Дори не познавам Бруър. Виждал съм го само веднъж. Даде ми медал за заслуги.

— Трябва да затварям. По-добре се свържи с някой от полицейските представители на защитата. Кой се занимава със случая ти последния път?

— Димарко Сейнт.

— Харесваш ли го?

— Ами, да. Измъкна ме.

— Мисля, че той се пенсионира, но тъй като Отделът за вътрешни разследвания е претрупан с дела, има ново разпореждане. Ако искаш, ще ти кажа адреса му и ще му се обадя.

— Разбира се. Провери дали още живее в къщата на плажа. — Шейн изчака няколко секунди. Главата му пулсираше и стомахът му се сви.

— Още живее на Санта Моника, на Странд, Коуст Хайуей 3467 — каза Хали. — Ще му кажа, че ще отидеш при него.

Шейн включи на скорост и подкара към плажа.

През целия път до дома на Димарко Сейнт той се опитваше да проумее какво става. Рей Молар беше проклятие в живота му от деня, в който преди седемнайсет години се запознаха. В началото Шейн беше твърде млад и неопитен, за да види истината. Накрая разбра какво представлява Рей и се отчужди от него. Среднощното обаждане на Барбара го бе върнало в зловещата му орбита. За секунда Шейн бе сложил край на живота на Рей и бе попаднал в някакъв водовъртеж, който заплашваше да го погълне.

Всеки полицай, на когото предстоеше административно разследване, трябваше да си избере защитник, който да го представлява. Според раздел 202 на Закона за правата на полицаите, такъв можеше да бъде всеки с чин не по-нисък от капитан. Хартата предвиждаше избраният полицай да служи като представител на обвинения, освен ако услугите му не причинят прекалени затруднения или ако в момента не му е възложена задача, чиято деликатност не му позволява да отдели необходимото време.

С течение на годините неколцина полицаи се бяха специализирали да печелят делата в Отдела за вътрешни разследвания. В резултат на това многократно бяха избирани за защитници. Те научаваха юридическите приумици на дисциплинарната система и повечето смятаха Отдела за вътрешни разследвания за дупка на интриги, която наричаха „Тъмната страна“. В известно отношение тези мъже и жени бяха независими и се смятаха за демаркационна линия между обвинените ченгета и хищниците „политици“, работещи в Отдела.

Такъв човек беше и пенсионираният сержант Димарко Сейнт. Той живееше на плажа в Санта Моника. Къщата му беше порутена и отчаяно се нуждаеше от нов покрив и пребоядисване. Там се навъртаха млади и весели хора — от сърфисти до плажуващи и улични музиканти. Те се събираха пред дървената му къща и Димарко Сейнт председателстваше тази сбирщина, търсеща развлечения — като един мъдър, брадат гуру. Той беше полицай трийсет години. Пенсионирал се през декември и оттогава започна преобразяването му от независимо ченге в Ню Ейдж мистик.