Фридрих Незнански - Насочен взрив

Миша неопределено сви рамене.

— Татяна те уважаваше — каза, без да сваля от мене черните си очи.

— Значи имало е защо. А тебе уважаваше ли те?

— В смисъл?

— Ами в смисъла на стария виц — усмихнах се аз.

— Каквооо? — Липкин заплашително надвисна над мен, но неочаквано изхихика и почеса рижата си брада. — Ама и ти хапеш, следователю…

— А как иначе ще се оправиш с акулите на перото?

— Добре. — Липкин бързо ми протегна ръка. — Мир?

— Ама ние не сме се карали.

— Още по-добре — стана сериозен. — Трябва да си поговорим.

— Казвай…

Липкин вдигна телефонната слушалка и ми я показа.

— Може би ще пийнем кафенце някъде?

Погледнах го и после с ням въпрос посочих слушалката, а той поклати буйната си брада: „Да, подслушва се.“

— Непременно ще си поговорим, но сега трябва да позвъня на началството си. — Набрах телефона на Меркулов.

Телефона вдигна Виктория Николаевна, секретарката му. Каза ми, че Костя лично е отишъл в апартамента на Холод за повторен внимателен обиск, а мен моли да се срещна с жената на Гусев по възможност още днес. Тя ме чакала.

— Сериозен ли е разговорът, или имаш само въпроси за следствието? — попитах Липкин.

В отговор той многозначително закима с глава.

— Добре, вдругиден ще намеря време за тебе, а утре ще разпитвам онези, които днес изтървах…

Миша Липкин недоволно изкриви физиономия, но все пак кимна.

Набрах домашния телефон на семейство Гусеви. Дълго не вдигаха слушалката, но после дочух тих женски глас:

— Слушам ви…

— Вера Валентиновна? Аз съм следователят Турецки. Бих искал да се срещнем, ако е възможно, за да уточним някои детайли, относно…

— Да, да — прекъсна ме тя. — Вече ми се обадиха от прокуратурата. Можете да дойдете веднага.

Вера Валентиновна ми продиктува адреса. Не беше далече, на „Ростовская набережная“.

Сбогувах се с Миша Липкин, но той изведнъж трескаво хвана ръката ми и зашепна:

— Действай, Турецки, умната! Разбра ли ме?

— Не, не разбирам твоя хумор.

— Действай умната, иначе… Убийството на банкера и Таня не е битов инцидент. Много искам всичко да разплетеш. Много. Но ти не можеш да ми го обещаеш — въздъхна той.

— Ако си говорим честно, земята ще обърна, но ще изкарам на бял свят убийците. Но няма да се заричам, за да не предизвикам съдбата.

И три пъти плюх през лявото си рамо.

Семейството на Гусев живееше в блока на Академията на науките, над галантерийния магазин. Бабата на Андрей Гусев била известен химик, лауреат на Сталинска награда и от нея семейството наследило тристайния апартамент на четвъртия етаж, който той така и не пожелал да замени срещу по-престижно жилище. Дълго време това е бил единственият капитал на семейство Гусеви. Докато Андрей Емелянович не се преквалифицирал от режисьор в банкер.

Вера Валентиновна се оказа обикновена руска жена — леко закръглена, всъщност едра, светлокоса, с почервенял голям нос и сини сълзящи очи.

— Само плача — махна тя с кърпичката си в отговор на моя ням въпрос. — Влизайте, влизайте.

Представи ми едър младеж с маскировъчни панталони и моряшка фланелка.

— По-голямото ми синче. Виталий.

Младежът кимна и отиде в кухнята.

— Тук сме двамата. Не искам някой да ни пречи… Там, в официалния апартамент, ще бъде ритуалът. Но тук — не искам. Хайде да отидем в кабинета.

Жилището беше старо, уреждано от няколко поколения. В кабинета, в който бе работила лауреатката на Сталинска награда, имаше старинна мебел. По стените висяха няколко оригинала от известни художници. С учудване установих, че един от етюдите с гарвани, брези и мръсни преспи принадлежи без съмнение на четката на Саврасов.

Вера Валентиновна забеляза накъде гледам и също обърна разплаканите си очи към етюда.

— Да, на Саврасов е — въздъхна тя. — За съжаление е от онези, които Саврасов рисувал, когато е бил вече хронично болен. Буквално за едно пиене. След смъртта му са останали стотици такива… Седнете. Започвам да се съвземам, вчера все още не можех да стоя на краката си. Днес съм малко по-добре…

Някой почука на вратата. Влезе Виталий с табла в ръце. Постави чашките на старата инкрустирана масичка.

— Александър Борисович Турецки — протегнах удостоверението си.

— Вярвам, вярвам — махна с ръка Вера Валентиновна. — Извинете ме, но нека да преминем направо към вашите въпроси. Иначе аз…

И тихо заплака.

Синът й се приближи до нея и започна да я успокоява. Тя изтри сълзите си и възкликна: