Фридрих Незнански - Насочен взрив

Посоката на експлозията, липсата на други наранявания по тялото, липсата на следи от борба и самоотбрана, а също така и протоколът от огледа на местопроизшествието и данните от медикокриминалната експертиза потвърждават, че смъртта на гражданката Т. М. Холод е настъпила в резултат на въздействието на взривно устройство.

Р. Й. Розовски

И. И. Калюжни

А. Б. Турецки

Излязох в двора на Първи медицински институт, бръкнах в джоба си да извадя цигарите и видях, че пръстите ми леко треперят. Мислено си заповядах да се стегна и треперенето като че ли престана. Но тъкмо се опитвах да запаля, когато усетих по гърба си чудовищен студ, сякаш допряха до гърба ми нещо остро и студено. Тутакси разбрах, че е поглед, тежък зловещ поглед, който сякаш пронизваше вътрешностите ми. Беше дулото на пистолет. В някои критични ситуации така усещах насоченото към мен оръжие и този усет ме е спасявал неведнъж.

Реших да не реагирам. Запалих цигара.

Дворът беше пълен с хора. Една санитарка премина с кофа и парцал, две сестри, весело чуруликайки, отиваха някъде с торта и цветя. Няколко коли на „Бърза помощ“ бяха спрели в редица.

Започнах бавно да се извръщам, изпускайки дима от ноздрите си. Не видях никого зад гърба си. Нямаше никой и по прозорците на института. Встрани бяха спрели три линейки. Въздъхнах облекчено. Реших, че този път съм сбъркал и реакцията ми е била неадекватна заради новата среща с обезобразения труп на Татяна, затова треперят и пръстите ми.

Едва успях да го помисля и го видях! Зад матовото прозорче на една от линейките личаха очертанията на притиснато до стъклото лице. Някой ме разглеждаше. Две яки момчета с бели престилки се приближиха до същата кола. Отвориха вратата и изкараха от нея един здравеняк в бяла усмирителна риза, чиито ръкави бяха завързани зад гърба му. Лицето му беше съвсем ненормално — беззъбата му уста беше полуотворена, а черните му очи ме пронизваха с безумна ненавист.

Изтръпнах. Санитарите го подхванаха от двете страни и го поведоха към вратата на института. Махнах на ненормалния с ръката, в която държах цигарата, и в отговор чух злобно ръмжене от беззъбата му уста.

— Я, върви — подбутна лудия единият от санитарите.

Онзи вървеше и се озърташе към мен, без да прекъсва да ръмжи. Чух, как се разкрещя:

— Ти ще умреш! Ще умреееш!!

— Я върви по-бързо! — отново го побутнаха санитарите и единият ми извика нещо за извинение.

Вкараха лудия в зданието на института и да си призная, въздъхнах облекчено. „Защо така не му харесах — помислих си аз. — Макар че можеш ли да разбереш лудия човек…“

Свих рамене и се качих в колата си, опитвайки се да забравя онзи нечовешки рев: „Ще умреееш!“

Пристигнах в редакцията на „Нова Русия“, когато вече приключваха броя.

Задълженията на главен редактор изпълняваше Миша Липкин — мъж с приятна външност, но с остър, винаги насмешливо ироничен език. Неговата зла ирония повлия и на мен. Кой знае защо Липкин считаше, че имам нещо общо със „службите“, и затова винаги беше нащрек с мен. От подобна „шпиономания“ доскоро боледуваше всеки дисидентстващ интелигент, така че неговата подозрителност, макар и да не ме радваше, ми беше ясна.

— Старче! — Липкин изскочи иззад бюрото, затрупано с книжни боклуци, още щом ме зърна на прага на кабинета и веднага се нахвърли с упреци. — Можеше все пак да ни кажеш нещо по-точно, когато се обади по телефона! Ти не си чужд на този вестник! Какъв ужас, какъв ужас!… Как можа да се случи! Ти видя ли я? — Кимнах, без да кажа нищо. — Той продължи: — Ама разбира се!… Нали си от там! Сядай, сядай…

Липкин ми посочи креслото, седнах, запуших.

— Саша, аз нахвърлих черновата на некролога. Чуй го. Може би ще уточниш нещо. — Взе надраскания лист и започна да чете: — „В резултат на терористичен акт загина…“

— Чакай — прекъснах го аз. Неочаквано ме хвана яд: тези журналисти винаги бързат преди всички със своята осведоменост.

— От къде знаеш, че е бил терористичен акт?

Липкин учудено се опули срещу мен:

— Как другояче ще наречеш взривяването на автомобил, в който са се намирали две известни личности?

— Аз бих се въздържал да давам оценка на случилото се, докато следствието не стигне до определено заключение.

Липкин буквално експлодира от думите ми.

— Случилото се?! — закрещя той, надвесвайки се над масата. — Ти го наричаш просто „случай“, а? Може би искаш да кажеш, че това е най-обикновен нещастен случай?

— Може пък и така да е — отговорих, стараейки се да запазя поне видимо спокойствие. — Възможно е поне за единия от тях — Гусев или Таня — това да е бил просто нещастен случай. Нали не можеш да ми кажеш сега срещу кого от тях е извършено покушението — срещу банкера или срещу журналистката?