Фридрих Незнански - Насочен взрив

Не, това приключение ми се струваше страшно унизително.

Юрий по плувки, заедно с Барбара, която също се беше съблякла, започнаха да си пробиват път в конопа. Изглежда и двамата бяха доволни от задуха в храсталака. Видях как по влажните им тела бързо полепваха прашинки… Отново ми се доповръща.

Дявол да го вземе! Трябваше в Германия да извадя пистолета си и като избера удобно място и момент, да пратя един куршум в слепоочието на Вагин!

В този момент чух нечии неясни викове. През храсталака към конопеното поле се промъкваше някой. Изчаках, докато се появи. От храстите излезе китаецът Лен Нин:

— Пристигнала!… Пристигнала!… Господин Селима тука, вас сега иска!

Аз с удоволствие се изплюх на зелените конопени листа. Той ни иска, пък и бързо! Да не съм някакво момченце, че да тичкам на пръсти пред разни араби. Аз съм съветски офицер! Макар и потънал в лайна…

— Юрка, твойта мамка! — закрещях аз. — Добре търчиш подир юницата си! А Селим е вече тук!

Корольов, целият в жълтокафеникав прашец, задъхано дотича обратно. Грабна един от халатите и бързо започна да бърше лепкавото си тяло. След това се топна в реката и заедно с Лен Нин тръгнахме обратно.

Още отдалече видяхме, че китайците са се стълпили около черен джип, покрит с дебел пласт прах. До колата стоеше дребен, слаб, плешив арабин с големи тъмни очила и нещо говореше.

Когато приближихме, видях, че на врата му, под яката на зелената маскировъчна риза с къси ръкави, проблясваше масивна златна верижка, осеяна с нещо светещо на слънцето. Вероятно бяха брилянти.

Китайците взеха да ни подвикват да вървим по-бързо, но аз задържах Корольов, за да запазим поне на пръв поглед достойнство. Оставаше и да тичаме към тоя Руниш. А онзи приветливо ни махна с ръка, но не направи и крачка към нас. Само китайците ни направиха път да стигнем до този военен търговец, който ни чакаше до колата си. Забелязах на ръката му тънка гривна от бял метал с червени камъни. Те проблеснаха на слънцето, когато той посегна да свали тъмните си очила. Зад очилата се криеха тесни, черни, пронизващи очички, които той насочи към мен, като че ли питаше, ко…“

Изпсувах мислено на майка и с всички сили цапардосах с юмрук последната ръкописна страница: „Дяволите да те вземат, полковник!… Да те изядат диваците дано, куче такова!“

Ръкописът прекъсваше по средата на думата. А може би Татяна не ми е дала всичките страници? По-вероятно е да е така, а аз напразно псувам полковника.

Чувствах, че главата ми се замайва и предметите в кухнята стават двойни. Беше полутъмно, изглежда, че бе вечер. Чак сега, долитайки, изведнъж разбрах, че съм пиян, и то така, че не мога да се надигна от бялата кухненска табуретка. В главата ми всичко шумеше и звънтеше.

Надигнах се някак със залитане, едва се добрах до кревата и рухнах върху него, без да имам сили да се съблека.

Пред затварящите ми се очи, подобно на слънчеви зайчета в мътна река, по тавана танцуваха някакви светли петна. Или може би съм включил лампиона? След това, след слънчевите петна, на тавана се появи някаква трева. Също като на кино. Ами да, това са конопените храсталаци… В храсталаците се появи голата Таня Холод…

„Защо Таня? Какво прави тя там? — мъчех се и не можех да разбера аз. — Ах, Таня… спомних си… ти нали умря… Прощавай, Таня“ — беше последното, което помислих, и потънах в сън, като че ли загубих съзнание.

На следващия ден бях бодър и свеж. Взех контрастен душ — отначало горещ, след това изгарящо студен. Бях се събудил много късно и затова веднага полетях към „Петровка“. Наближаваше обяд.

Когато влязох в кабинета на Романова, тя се надигна от бюрото и ме поздрави с нескрита радост, виждайки ме в бойна готовност.

— Как се чувстваш, красавецо млад? Сядай, Саша.

Седнах и протегнах крака едва ли не до средата на големия й кабинет.

— Сутринта имаше такава битка при генералния заради взрива. — Шура натисна бутона на селектора и каза някому, че съм при нея. — Меркулов изпрати Левин в апартамента на Татяна Холод…

В кабинета се втурна Константин Меркулов.

— Даа — проточи той в крачка, дочул последните думи на Шура. — Интересна история… Бившият мъж на Татяна Холод, някой си господин Гряжски… Познаваш ли го?

— Не — въздъхнах. — Или по-точно, почти не.

— Наредих на Левин да разпита съседите на Холод от етажа. Те казали, че мъжът й отдавна не се е появявал. Практически нито веднъж след развода им не са го виждали. Но една съседка съобщила, че вчера някой е влязъл в Татяниния апартамент около един часа, т.е. можем да кажем, че е било точно когато е станало убийството. Комшийката отивала в хлебарницата и когато заключвала вратата си, видяла мъж, който влизал в апартамента. Отначало съседката решила, че това е мъжът й, но после си спомнила, че той вече не живее там, и решила, че е някой познат на Татяна, на когото е отворила вратата. И спокойно си продължила по пътя… Отидох веднага, взех свидетели и отворих апартамента. Първото, което видях, беше ужасен безпорядък, по-точно погром. А още по-точно — в дома на Холод, по време на гибелта й, някой е правил обиск. Заповядах веднага да доведат бившия й мъж, този Гряжски, в жилището.