Фридрих Незнански - Насочен взрив

«Ех, войниче — помислих си аз. — Това не ти е Германия. Никакъв Аллах не може да ти помогне, щом са те ранили.»

Да бъде ранен муджахидин е нещо по-различно от раняването на съветски войник в Афганистан. Ако «духът» е ранен в корема или главата, това за него е неминуема смърт — продължителна и мъчителна. Дори ако кракът му е леко ранен, гангрената е неизбежна и в края на краищата ампутацията не може да се избегне. Душманите почти нямат лекарства, а разбирането им за хигиена е много своеобразно.

Юрий, застанал до мен, тъжно ме погледна.

— Ей, полковник, там, в Германия, не си ли употребявал хероин?

Поклатих отрицателно глава.

— А аз се пристрастих по време на плена. И сега, ако няколко дни съм без дозата, започвам да се гърча. Подушвам, или по-точно виждам, че по всяка вероятност зад селото са моите полета. Там расте онова, което ми е нужно.

Изведнъж излязох от кожата си, избухнах. Ноздрите ми трепереха от яд, но не започнах да викам по Корольов, а му нареждах с тон на заповед:

— Слушай, ей! Да не сме дошли да берем канабис? Я марш навън… — и го изблъсках от палатката.

Не можахме да си изясним отношенията, защото в този момент започнаха да чукат по желязната тръба, окачена на едно дърво. Дотича Барбара и ни извика на обяд.

Върху сандъците, приспособени за маси, вече бяха сложени чинии, в които имаше китайска юфка. Китайците седяха на земята по турски и кой с лъжица, кой с вилица, кой сръчно издялани клечици лапаха юфката.

— Бонжур, здравствуйте, камарад! — към нас се приближи висок мъж в шорти, на врата му се люшкаха очила на синджирче. Беше без риза и не се страхуваше да изгори на слънцето, сигурно го спасяваше гъстата абсолютно бяла вълна на гърдите му. В зъбите му стърчеше извита димяща лула и той някак успяваше да говори, без да я вади от устата си.

— Това е мосю Журден, началник на болницата — представи ни мъжа Лен Нин.

— О, се тре биен, ка-ра-шо, у-ра! Вивай, да живее Москва! Мир, прогрес, май! — каза Журден всичко, което знаеше на руски. И след като си стиснахме ръцете, премина на английски.

Каза, че Селим днес непременно ще дойде. Заминал при командира на един отряд, за да му се накара, че е свършил боеприпасите си.

Попитах Журден какво прави тук.

Каза ми, че отначало работел като военен лекар в една палестинска болница, но сега са го вербували тука и не съжалява. И той, както и китайците, е войник на късмета. Само че късметът му не се състои в това да убива, а да спасява хората. И той приема, че присъствието му тук е крайно нужно и благородно, да не говорим за щедрата отплата на Селим и не по-малко щедрата помощ от Червения кръст.

Накрая и ние, както китайците, и Мери и Барбара, подвихме крака по турски пред сандъците с обеда върху рядката спаружена трева.

Юфката със задушено месо беше съвсем прилична. След обяда при нас дотича подстриганата Мери. Донесе ни шише с розова вода, миришеща на ягоди. Предложи ни да пийнем и започна нещо бързо да чурулика, но аз не я слушах. Мислех за друго, докато преглъщах водата: «Да, и ти си войник на късмета. Храбрец, красавица…» Не издържах и запитах на руски:

— Я по-добре ми кажи, кучко, колко души си разстреляла? От нашите руснаци, от същите тези «духове», колко, а?

Корольов ме погледна и страдалчески се намръщи.

Мери не ме разбра, продължи да цвърчи и изтича, за да се върне със снайперската си винтовка и нов нощен прицел, който, по нейните думи, пристигнал с нашия товар специално по нейна поръчка. Тя монтира уреда и аз я помолих да ми покаже винтовката си. Корольов се мръщеше все повече и повече.

Преди няколко години, в разцвета на горбачовската ера в Академията на Генералния щаб, имахме кратки курсове за новата политика в страната, та по време на занятията един подполковник «афганец» ни разказваше за снайперистите в Афганистан…

Внимателно разгледах приклада на Мерината винтовка. Видях малки дупчици от топлийка, подредени в два реда — бяха не по-малко от тридесет. Имаше и осем големи прегорени черни точки. Мери, както беше прието при снайперистите, отбелязваше всеки убит върху приклада. А прогорените точки сигурно означаваха или БРДМ-и, или танкове, а може би БТР-и…

— Окей, окей — въздъхнах аз, връщайки пушката. Мери разбра, че не съм във възторг от военните й постижения. И сякаш, за да се оправдае, ми предложи да отидем да се изкъпем в рекичката, която течеше между обраслите в «коноп» брегове.

Очите на Корольов блеснаха и той каза, че веднага ще отиде да се къпе. Разбрах, че го влече не реката, а растящият недалече хашиш. Той потвърди догадките ми.