Фридрих Незнански - Насочен взрив

— След Ню Йорк? — изумих се аз.

— Да. Тази мечта се роди още в Европа, но се засили зад океана. Какво да се прави, Володя, оказа се, че съм патриот и не мога да избягам от това чувство — въздъхна той.

Най-накрая се чу зовът за утринния намаз. Да… Много добре разбирам какво е носталгия и какво е истинският патриотизъм. Всичко това много добре го научих, докато бях в ГДР.

— Каква мърша си все пак — казах му ласкаво, почти бащински.

— Ама наистина ли не можеш да ме разбереш? — смутено се учуди Юрий.

— Там е работата, другарю бивш капитан, че мога. Разбирам те…

— Тогава ще действаме заедно, нали? — попита сериозно той.

Мълчаливо кимнах в знак на съгласие…

През деня отново седях, но сега с Юрий Корольов, в «ленинската стая» от пакистански тип.

— Както и преди отказвате, така ли? — попита ме Норман Плат.

— Както и преди, отказвам — студено отговорих и с крайчето на очите си погледнах Юрий, който седеше до мен. Лицето му беше безизразно.

Непрекъснато блясваха светкавиците на фотоапаратите, а Корольов седеше, без да мигне, като безжизнен паметник.

Двата «гардероба», които седяха от двете ми страни в мерцедеса, и още един малък и черничък подвижен човечец многократно ни снимаха и с фотоапарати, и с видеокамера.

Безсмислено беше да прикривам лицето си с ръце. Щом са ме снимали заедно с Норман Плот и Юрий Корольов, искам или, не, вече съм захапал въдицата. Не ми се щеше да си помисля дори какво би станало, ако тези снимки попаднат в нашия Генерален щаб или военното разузнаване… Мъчех се да мисля за всичко друго, само не за това. А лицето на Корольов, както и в началото, приличаше на студена невъзмутима маска.

— Много добре, Владимир Фьодорович. Никой няма намерение да ви принуждава — изведнъж се заусмихва Норман. — Ние получихме необходимата ни информация от вас.

— Каква информация? — стараех се да бъда невъзмутим като Юрий. Но дали успявах?

— Питате ни каква? Ще ви кажем по-нататък какви сведения ще ни помогнете да получим. Говоря ви за бъдеще време като за сегашно, разбирате ли, скъпи господин полковник? Нали няма да ни откажете по-нататък някоя малка услуга? Няма да ни откажете поне заради това, че тук, в Исламабад, ви оказахме гостоприемство, достойно за ранга ви. Вярвам, че сте доволен от почивката си при нас? Ах, да… спомням си, вие сам казахте, че ви хранят и се отнасят с вас отлично — усмихна се Норман.

Мълчах и стисках зъби, та чак скулите ми потрепваха.

Норман ми предложи да се подпиша под стенографския протокол от моя разпит на английски език и аз, естествено, отказах. Той не настоя. Днес се отнасяше някак много подозрително любезно с мен. Чувствах, че няма да мога да избягна някоя клопка.

— Край. Това е всичко!… Нашите скъпи гости са свободни. Можете да отидете където поискате. Ние, американците, искрено приветстваме и поддържаме перестройката! Сега руснаците са наши приятели — сладникаво се заусмихва Норман Плат, наслаждавайки се на собствената си ирония.

Надигнах се от стола и вече бях тръгнал да излизам от стаята, когато Норман ме спря:

— Къде отивате? Няма ли да поканите и вашия приятел, при когото пристигнахте толкова трудно? Били ли сте някога в Исламабад? Вечерно време, когато е прохладно, градчето става наистина възхитително. Препоръчвам ви да се поразходите.

— Къде е Ал Руниш? — изведнъж рязко попита Корольов.

За всеки случай още веднъж го снимаха с мен.

— Господин Селим не ни интересува. Не е наша работа да го търсим, това си е вашият план, както и преди, нали? — отново безкрайно подло се заусмихва белозъбият американец.

Корольов изсумтя от досада и също рязко стана от стола. Вече излизахме от следствената «ленинска стая», съпроводени от недоверчивите погледи на застиналите покрай стените фотографи — «гардероби» и господина с видеокамерата, когато Норман пак ни спря:

— Приятен път, граждани на света. Само че внимавайте да не се забъркате в някоя каша ши да ви задържат на границата, няма да ви спасявам…

Не го дочаках да се изкаже и излязох. Корольов ме последва, без да се сбогува.

Намирахме се във втория вътрешен двор на къщата, в която ме държаха. В средата розово алабастрово фонтанче пръскаше с малки капчици окосената трева. Недалеч от фонтана висеше малка детска люлка. Сърцето ми се сви, когато я видях. Спомних си за жена ми и за нея, за Т… Дворчето приличаше на райско кътче. Погледнах Юрий, беше мрачен.

— Какво ще кажеш за предложението на Норман? — попита той. — Исламабад вечерно време наистина никак не е лош.