Фридрих Незнански - Насочен взрив

— И изправен пред съда, и разстрелян за измяна на родината — добавих аз, изпреварвайки Юрка.

— Точно така, Владимир Фьодорович, за измяна на родината, така да се каже — въздъхна Юрка. — Хайде по още едно малко, макар че това е голям боклук. В Ню Йорк пия само «Столичная», но тук не намерих наша водка — каза той и отново наля уиски в чашите.

Почувствах в думите му неподправена носталгия. Такава вътрешна мъка не можеш нито да изиграеш, нито да възпроизведеш. Този бивш капитан от Съветската армия наистина страшно тъгуваше за родината си. Съжалих го. След втората чашка душата ми се отпусна. Но все още нямах желание да се прегръщам и целувам пиянски с моя бивш съученик от военното училище.

— Може би ще ми разкажеш своята версия? Може би искаш да се оправдаеш пред мен?

— За какво? — уплашено разшири очи Корольов.

— За всичко — прекъснах го аз. — За дезертьорството в Афганистан при муджахидините, за оказване помощ на крадливи заместник командващи… За всичко!

— Ех, Володя, животът ни раздели с тебе… Но благодарение на Горбачов може би пак всичко ще се нареди… В Москва, в Русия.

— Не съм сигурен… Ти знаеш, че не по собствено желание участвам в тази търговийка. Повръща ми се от цялата авантюра, но… това е дълъг разговор. Аз не съм свободен човек, макар и «полковниче», както казва жена ми. С други думи, трябваше да замина по заповед на Вагин макар и накрай света, иначе… умирачка. Ти не познаваш генерала ми. Той може всичко. А аз съм в ръцете му. И той ме притиска, притиска, а аз не мога дори да гъкна… Засега не мога.

— Разбирам те, Володя — въздъхна Корольов. — Аз съм в същото положение. И аз не мога да откажа на Ал Руниш. В края на краищата никому нищо лошо няма да се случи, ако…

— Ако се появи още една ядрена държава — подсмихнах се аз. — Малко ли ядрени бойни глави са разхвърляни из Европа, Китай, Америка, та сега ще снабдяваме и арабските страни. Нищо страшно, а? Но пък ще се върнем в родината!

Почувствах как в мен се надига ярост към Юрка. Ярост, примесена с някакво горчиво съчувствие. А Корольов като че ли усети жалостта ми към него. Той се премести до мен на нара и поглеждайки в очите ми, тихо заговори, като чели се страхуваше от подслушвателна апаратура:

— Но ти нищо не знаеш, Володя. Нищо! Така се случи, че ме плениха, когато бях охрана на наша транспортна колона. Трябваше да си пробием път до Кандахар. Най-обикновена и банална история… Дезертьор… — каза той с отвращение. — Откриха ни в клисурата и макар че отгоре ни прикриваха вертолети, от колоната ни за минутка нищо не остана! Взривната вълна ме изхвърли върху камъните. Изгубил съм съзнание… Последното, което си спомням, е, че цялата колона гори. На мястото на камиона, в кабината на който бяхме с шофьора, зееше огромна черна яма. Цяло чудо е, че съм жив! В каросерията имаше «кутийки със сироп» и няколко «сандъка с краставици». Да не ти обяснявам, че «краставиците» всъщност бяха снаряди за танкове. Не знам по какво чудо останах жив! И ме плениха. После се появиха съчувстващите американци… Имах избор — или да ме разстрелят, или да приема исляма и да се бия срещу своите, или да стана почетен дисидент — Юрка се усмихна тъжно. — Дисидент — сега звучи гордо, нали? Академик Сахаров едва ли не управлява страната. И аз съм почти като него — борец срещу тоталитаризма — отново се усмихна Юрка.

— Борец — подиграх го аз. — А с какво си се занимавал? Чух, че сега живееш в Лондон, или се лъжа? След Лондон ли се премести в Ню Йорк? Това е последното, което знам за тебе.

— Да, в Ню Йорк — въздъхна той. — Знаеш ли, Володя, нощното небе на Ню Йорк ми напомня Афганистан, честна дума. Нощем небето в Ню Йорк е почти същото, като в Афганистан, когато хвърляха с парашути осветителни бомби. Светло като ден… Помня, че когато ме влачеха към пещерата, няколко пъти идвах в съзнание и виждах над себе си това неестествено луминесцентно сияние на осветителните бомби, почти като в Манхатън, когато вдигнеш глава!… Никога ли не си чувал моите изказвания по «Гласът на Америка»? В радио «Свобода» имах цял цикъл предавания, озаглавени «Армейски игри». Не си ли ги чувал? Нито едно?

Поклатих отрицателно глава.

— И колко ти плащат твоите нови господари?

— Сигурно повече, отколкото на теб. Ако, разбира се, не разпродаваш наляво и надясно Западната група войски — подсмихна се Корольов.

— Ами защо тогава не си живееш спокойно? Какво те влече при нас в Русия? Чул ли си какво става при нас след пуча — само бедност. А от управление на държавата никой нищо не разбира. Анархията е майка на реда. Това е.