Фридрих Незнански - Насочен взрив

„Леката смърт е само начало…“

„Леката смърт е само начало… нас“ — тези думи на Костя се въртяха в главата ми като развалена грамофонна плоча. Пак ли ехолалията?

Отидох в института „Склифосовски“, но в приемното отделение дежурният лекар, с обезумели от умора очи ми каза, че никой след взрива на „Сушчевски вал“ не е постъпвал при тях. Жената е починала в колата на „Бърза помощ“, практически веднага, от загуба на кръв, и тялото й е изпратено направо в моргата.

Намерих лекаря от екипа, който първи е пристигнал на местопроизшествието. Младият веселяк с наперено засукани кавалерийски мустаци ми каза, че трупът на потърпевшата вече е изпратен в моргата на Първи медицински институт.

Не ми оставаше друго, освен да се обърна на сто и осемдесет градуса и да се насоча към моргата на института.

Посрещна ме стар познат — завеждащият моргата Роман Розовски, за онези, които не го познават, ще кажа, че някога Рома беше завършил два факултета — медицински и юридически, за да стане баща на ново направление в науката — криминалната психология. Всички, и аз в това число, смятахме Розовски за голям фантазьор, докато не защити при затворени врати кандидатска дисертация, нещо на границата между медицината и криминалистиката. Сега, според слуховете, се канеше да защити докторат. Може би това беше и основната причина Рома да работи, както и преди, в моргата и да отклонява най-съблазнителни предложения на научните си ръководители.

— Разбира се, че не сме правили аутопсия — каза Роман. — Знаеш, че трябва да минат двайсет и четири часа след биологическата смърт… Кажи ми, какво става? Ден не минава да не докарат някого с огнестрелна рана! Да не е започнал индивидуален терор в страната? С една дума — реших да дочакам някого от прокуратурата. Зная, че дела от този род се дават или на Турецки, или на Рябов, или на Шпеер. Чекистите вече бяха тук…

— И какво?

— Нищо. Казах им, че без следовател от прокуратурата, който ще води това дело, няма да предприема нищо.

Отидохме в залата, в която имаше около двайсетина маси. Розовски ме поведе към по-далечните, на една от които имаше труп, а на другата купчина втвърдени от кръв парцали.

Женският труп правеше ужасяващо впечатление — лявата половина от лицето беше обезобразено, а остатъците от изтеклото око бяха върху скулата. На голия й врат имаше гердан с маниста от черен ахат. Внимателно обърнах главата на загиналата откъм оцелялата дясна страна…

Исках да изкрещя, но звукът заседна в гърлото ми. Така си и останах с отворена уста, чувствайки как студът на моргата изведнъж ме прониза до костите, а челото ми се покри със ситни капки студена пот.

„Някога аз… някога аз… някога съм целувал тази буза“ — непрекъснато се въртеше в главата ми.

Машинално напипах цигарите в джоба си, приклекнах и опрях гръб на масата, защото краката не ме държаха. Запуших.

На масата за аутопсии в моргата на Първи медицински институт, осветена от студения блясък на неоновата лампа, лежеше обезобразеният труп на Татяна Холод.

Дълго държах слушалката на телефона в кабинета на завеждащия моргата и не можех да се реша да набера номера на редакцията. Бях се вцепенил. Винаги е така, когато приемаш мъката като своя. За да можеш да работиш, трябва да се отдалечиш от това чувство, от тези мисли и… да си вършиш работата. Тръснах глава, преглъщайки мъката си, и помислих, че днес непременно ще се натряскам. До козирката. Затова значи Костя Меркулов увърташе и кашляше престорено. Наистина, странно защо не му достигна смелост да ми каже коя е била жената в колата на Гусев. Да! Той беше абсолютно прав — с разследването на Таниното убийство трябва да се заема аз. Аз ще намеря убиеца!

— Ало, Дина? Тръгнаха ли си всички?

— Още не. Но Татяна така и не дойде — и добави: — И не позвъни…

— Дина — казах пряко сили, — кажи им да чакат. Много е важно. Аз скоро ще дойда.

— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита момичето.

— Таня е загинала… Заедно с Гусев…

Чух отчаян вик. Затворих слушалката. Какво повече можех да кажа?

Не ми се искаше да говоря с някого. Тръгнах към вратата, но се върнах и набрах номера на Романова.

— Саша, най-после! — развика се в слушалката Шура. — Тръгваш ли? Събирам хората на оперативка. Грязнов и хората му от втори отдел вече пристигат…

Прекъснах я:

— Никъде не отивам, Александра Ивановна. Не ме чакайте.

— Саша, какъв е този тон… — започна Романова, но изведнъж замълча. — Разпозна ли я?