Фридрих Незнански - Насочен взрив

— Да.

— Аз вече знам, че в колата е била главната редакторка… твоята позната. Извинявай… Саша, при мен се натискат да влязат от Централната банка, един от заместник-управителите на „службата“…

— Александра Ивановна, все едно че имам болничен лист, в почивка съм, запил съм се, ако искаш да знаеш! — изкрещях в слушалката.

На другия край на жицата се чу леко пукане и мрачно мълчание. Накрая Александра Ивановна въздъхна:

— Е, ако си се запил, тогава не възразявам. Много добре те разбирам. Приеми моите съболезнования. Но след двайсет и четири часа да си на линия. Ясно? Меркулов ми каза, че на теб е възложено следствието по делото на Холод, нали?

— Ще се постарая утре да съм във форма.

— Колегата ти Медников се обади от „Славянска банка“.

Секретарката на Гусев, както винаги, „случайно била чула“ за какво си били говорили. Гусев и Холод са се уговаряли да се срещнат в колата…

— Шура, миличка, в момента главата ми е празна.

— Турецки, като началник на МУР нямам право да ти заповядвам. Ти си от друга служба. Но моля те, дръж се! И никакви пиянски компании — напий се и лягай да спиш. Разбираш ли молбата ми?

— Разбрах, миличка.

В най-близкия магазин се запасих с гориво — водка, румънски джин и кубински ром. Отидох си вкъщи, макар че преди това исках да отида в редакцията на „Нова Русия“. Но както винаги, Шура беше права и сякаш четеше мислите ми.

В редакцията щяха да ме затрупат с въпроси — какво, как, защо, кога? И то си е естествено — нали аз щях да водя следствието. Но сега нямах сили нито за въпроси, нито за съболезнования, нито за различни клюки и версии.

Таня беше загинала. Жена ми беше заминала. Предстои годишнината на Рита. И всичко се оплете, обърка и струпа върху ми. Върху изтръпналата ми от мъка глава. Върху застиналата в безкраен вик душа. Всичко това болезнено притискаше гърдите ми, в които безмълвното отчаяние беше застинало като огромен леден къс…

У дома първата ми работа беше да изключа истерично звънящия телефон. Сложих бутилките на кухненската маса до ръкописа на полковник Васин — Таниния годеник. Вече бившият й годеник. Отворих бутилката с водка, налях си цяла чаша и я изпих на екс. Едва след това затършувах в хладилника за кисела краставичка за мезе. Не, не търсех спасение в бутилката, пък и не обичам много пиенето. Но ме терзаеше такава студена болка, такава мъка, като че ли аз бях виновен, сякаш аз бях отговорен, че не опазих Татяна!

Нали тази сутрин, преди няколко часа, говорихме с нея по този телефон, а сега тя лежи в моргата, а аз съм седнал в кухнята си и се взирам в ръкописа на нейния полковник, за когото тя толкова се вълнуваше… Човек не знае кого и къде ще причака смъртта. Крадливият полковник сега си е жив и сигурно добре се е подредил в Германия. А Танюша лежи на студената маса…

Отпуших бутилката с джина. Помирисах го и го отместих настрана. Отворих рома и го смесих с водката. Получи се убийствена смес, но я изпих на един дъх. И почувствах как започвам да омеквам. Придърпах ръкописа на Васин и като че ли електрически ток ме перна през пръстите от страниците.

Главата ми беше вече празна и бистра. А в съзнанието ми, недокоснато от пиенето, като удивителна висеше една-единствена версия — „бомба“!

Таня ме заплашваше по телефона, че ще получи „бомба“ — не някакви компрометиращи документи, заплаха за мнозина високопоставени лица, а бомба! Като че ли е предчувствала!

Премахнаха не Гусев, а Таня! Не Гусев, а Таня… Премахнаха Таня, а аз съм седнал да се наливам…

Пийнах още малко, но както и преди не се напивах. Разтворих ръкописа на Васин там, където бях спрял да чета. Не, съвсем не защото изведнъж бях започнал да се надявам да намеря в записките отговор на въпроса: „На кого е било необходимо това убийство?“ Исках интуитивно да напипам в ръкописа макар и намек какви точно документи е трябвало да получи Татяна.

„Стоп, Турецки! Спомни си, че най-първата версия обикновено е и най-погрешна — мислено убеждавах себе си. — Това са твоите чувства, Турецки, които изведнъж бликнаха. Стегни се, следователю, и внимателно анализирай всяка запетайка в писанията на полковника. Там сигурно ще намериш само описанието на несъществуващите в действителност подвизи на този офицер. И смъртта на главния редактор изведнъж ще се окаже толкова прозаична, ако, разбира се, ти позволят да завършиш следствието до края, че ти, Турецки, ще бъдеш безкрайно учуден! Например… Например, килърите са могли просто да сбъркат мерцедеса, залагайки експлозива под седалката на друг автомобил. Или… О, май че алкохолът вече ме удари в главата!“