Фридрих Незнански - Насочен взрив

Пак тръгнахме на път покрай гората. В далечината зад дърветата виждах пътя, край който имаше наблюдателни пунктове — малки бараки от сандъци и ламаринени листове…

Вечерта керванът излезе на открито. Озовахме де край малък оазис от дървета с нарове и праскови. Беше малко селце — кишлак, с килнати на една страна къщи, измазани с червена глина, до които бяха разпънати палатки с нашити върху тях червени кръстове. Върху покривите на палатките бяха струпани снопове слама и саксаул.

— Е, май че пристигнахме — каза Юрка, размазвайки по лицето си гъстите слоеве жълт прах, с който се бяхме покрили отново.

Нас никой не ни посрещна, докато муджахидините бяха обградени от шумните си събратя.

Изведнъж чух — дали пък не халюцинирах от горещината и задуха — чух руска реч или почти руска! Но викаха другиго:

— Юрля! Юрля! Колко хупаво, ние радвам се да видя тебе! — завика изскочилият от палатката малък китаец с дръпнати очи.

— Здравей, Лен Нин! — изведнъж завика и Юрка, хвърляйки се към китаеца, който беше толкова нисък, че едва достигаше до рамото му. Неговото кръгло като питка личице, с малки черни цепки на очите, светеше от радост и учудване.

Корольов се запрегръща по братски с китаеца, потупвайки го по гърба. После си спомни за мен и закрещя като че ли го колят:

— Володя, това е Лен Нин, най-добрият ми приятел от пленничеството.

Лен Нин, кимайки в съгласие глава, дотича при мен и ми протегна двете си длани, съединени като лодчица. Аз стиснах и двете му ръце.

— Мнохо хупаво, Лен — представи се той, като хвана двете ми ръце и ги задруса трескаво.

— Изглежда, че сте лекар, другарю Лен Нин? — попитах аз.

— Да, учиш се в Съветский съюз — усмихваше се той, кимайки глава като онези малки декоративни китайски куклички.

Юрка започна бързо да ми обяснява, че се намираме във френска болница на територията на белуджите, която се финансира от Ал Руниш.

Керванът от няколко коня и мулета вече беше почти разтоварен, но Ал Руниш все още не се появяваше.

Реших да не преча на разговора между Юрка и неговия бивш приятел от пленничеството. Той обаче пак доведе при мен Лен Нин, вече бях разбрал, че името му означаваше Ленин, отново започна да ми го представя, учуден, че Лен и сега бил снайперист. Само че този Ленин воювал вече не срещу руските интервенти, а срещу «духовете» — онези, които не са белуджи.

Попитах Лен Нин къде е учил в Съюза и той ми отговори:

— Академия Фрунзе.

Свих устни скептично.

— Веднага се вижда, че е френска болница — казах язвително на Корольов.

Едва успях да го кажа и от същата палатка, от която беше изтичал Лен Нин, се появиха две русокоси фурии — две момичета. Едва не паднах от учудване, но се овладях. И все пак зяпнах.

Към нас се приближиха две високи мадами с найлонови корсажи на цветя. И двете бяха светлокоси — едната с дълги до раменете разкошни къдри, а другата — подстригана прекалено късо, почти нула номер.

— Хай! — поздравиха те Юрка.

Веднага попитах на английски къде е господин Селим. Момичетата се намръщиха, но нищо не ми отговориха. Представиха се като англичанки, Мери и Барбара. Лека-полека от тук от там ни обкръжаваха мънички, като Лен Нин, китайци.

— Къде ме домъкна? — попитах през зъби Корольов.

— Всичко е наред. Това са наемници от бригадата «Черният щъркел» — отговори ми той. — Повечето от тях също са снайперисти като Мери и Барбара.

— Все пак има ли тук французи? — попитах Мери на английски.

— Има и лекари французи. Ние сме интернационална бригада и изпълняваме интернационалния си дълг… — отговори тя също на английски.

Много от китайците бяха с «Калашници». Те бързо мяукаха нещо на своя си език. Сигурно обсъждаха нашето появяване. Аз се усмихвах колкото е възможно по-учтиво.

— Елате. Можете да почакате мистър Селим в палатката — предложи ни Барбара и ни поведе към последната палатка.

Там лежаха трима ранени муджахидини. Въздухът беше нажежен и спарен, силно миришеше на йод. Ранените лежаха на походни легла.

— Здрасти, братлета! — радостно ги поздрави Юрка.

Единият от ранените изстена.

Учудено погледнах Корольов, но вече нямах усещането, че се намираме в лагера на врага. Вежливо поздравих. Единият от ранените ми се усмихна. Помръдна почернелите си устни, опитвайки се да изобрази усмивка, а после ми показа бинтования окървавен чукан, останал от крака му.

— Това, че са ти отрязали крака, не е най-страшното. Важното е, че си жив — започнах да го успокоявам на руски. Онзи въобще не се учуди, като чу руска реч. Започна нещо да ми шепне с напуканите си устни. Интуитивно разбрах, че моли за вода, и му подадох желязната манерка, висяща на стълба, който поддържаше покрива. Той жадно започна да пие. След това простена нещо за Аллаха.