Фридрих Незнански - Насочен взрив

— От верста подушвам «тревата» — тихо каза той.

«Трева» пушеше и дотичалата при нас Барбара с дълга ръчно свита цигара между зъбите. Върху банския си беше наметнала мъхеста хавлия на розови райета.

Без думичка да каже, Корольов грабна цигарата й с треперещи пръсти и жадно засмука бързо-бързо дима.

— Биен? — попита на френски и се усмихна Барбара.

— И още как биен! — отговори Юрка, подбелвайки очи.

Повдигаше ми се от този сладникав мирис. Чувствах, че няма да издържа дълго и ще ми се завие свят. Измъкнах от устата на Корольов цигарата и я захвърлих далече встрани.

Трябваше да уточним с него още няколко въпроса, преди да е пристигнал Селим. Не исках да престане да съобразява, изпушвайки хашиша.

Казах на Мери да вървят напред към реката, за да ни показват пътя, а ние ще ги следваме. Мери отиде до палатката, остави винтовката си и се върна с хавлия като Барбара.

Двете снайперистки тръгнаха напред, тихо обсъждайки нещо, явно мен и Корольов. Когато момичетата стигнаха до брега, аз спрях Корольов.

— Нормално ли разсъждаваш?

— По-добре от когато и да било — с блестящи очи ми отговори той.

— От къде знаеш името на операцията?

— «Армейска Панама» ли? От Вагин чрез Коган. Да не би името да е тайна? В тази сделка са посветени предостатъчно хора от най-различна националност… които… които трябва да бъдат изчистени — изведнъж завърши Корольов.

— Бълнуваш ли? Нали ми каза, че разсъждаваш нормално! — Сграбчих го за рамото. Не, не че се уплаших от думите му, а за да го разтърся, така че мозъкът му да се разшава.

— Никога не ми е бил толкова бистър умът, както сега… Мен трябва да ме очистят чак след като… след като ракетите бъдат у Ал Руниш…

— Голяма загуба! — казах злобно аз. — А защо забрави да споменеш и мен?

— Ти си дясната ръка на заместник командващия. За тях — за вашата руска военна мафия — ти си свой човек.

Изхрачих се злобно на тревата. И помислих, че може би Вагин беше прав, страхувайки се да довери онази, по-детайлна информация, която беше в главата ми на Корольов. Онази информация, която само аз трябваше да предам.

От крайречния буренак ни повика Мери. Корольов искаше да изтича, но аз го задържах.

— Слушай, Юрка. Все пак заедно сме учили. Не искам да забравям това. Ако ти не вярваш много на Вагин, аз ще се опитам някак си да ти помогна да се добереш до Русия. Но моят съвет е, не се забърквай там, изчезни си в твоя Ню Йорк завинаги, народете си с някоя американка деца, вземете си къща на кредит…

— Не, в Ню Йорк ще се самоубия. Това е ясно като бял ден — съвсем сериозно ми отговори и тръгна към храсталака.

Изкъпахме сее жълтата речна каша. Мери и Барбара, съвсем голи, се плискаха наблизо, без да се стесняват от нас. После излязоха на брега и се завиха в пухкавите си хавлии. Мери извади от джоба си черни слънчеви очила, надяна ги на носа си и с бавна, танцуваща походка се приближи до мен. Измъкна от джоба си същата цигара, като на Барбара, и ми я подаде. Аз отказах. Тогава, без да каже думичка, ме повика с ръка и тръгна към лешниковите храсти.

«Я виж ти — помислих си аз, — вече става интересно. Като че ли съм на почивка в Маями: и момичета, и топла като сварено мляко мътна река, и други удоволствия, като стрелба по живи мишени, разбира се, по желание…»

Барбара се приближи до Юрка, тръсна глава, разхвърли мокрите си къдри по раменете. Докато се обърна, Юрий Корольов, хванал ръката на Барбара, вече вървеше подир Мери.

Не ми оставаше нищо друго, освен да ги последвам. Настигнах Мери — навлязла все по-навътре в храсталаците, успоредно на реката.

Тя вървеше бързо, разгръщаше с ръце клоните, които болезнено ме пляскаха през лицето. Протегнах ръка и я хванах през талията. Тя се спря, обърна се, погледна ме, като повдигна очилата си, шляпна ме през ръката и отново започна да си пробива път напред.

Скоро излязохме от лещака. Пред нас се простираше зелено море от висока колкото човешки ръст трева. Беше огромно поле с индийски коноп.

— Мери, защо ме доведе тук? — попитах аз.

Тя ме погледна с безкрайно недоумение и бавно започна да съблича хавлията. Останала гола, като русоляв войник новобранец, ми козирува с два пръста и леко придържайки с ръце гърдите си, навлезе в конопените храсталаци. Поспря, обърна се и лукаво ме повика с ръка, давайки ми да разбера, че трябва да постъпя като нея… Аз, полковникът от Съветската армия, вече посребрен от годините, трябваше като наркоман тийнейджър да пълзя по този коноп и да събирам прашинките му… И заедно с кого? С наемна снайперистка?!