Фридрих Незнански - Насочен взрив

— Ясноо… — започна Липкин, но спря; изведнъж загря смисъла на думите ми. — И какво предлагаш?

— Започни обикновено: на еди-коя си дата около 12 часа трагично загина главният редактор на „Нова Русия“. И накрая — причината за гибелта ще установи следствието.

— Предлагаш да си замълчим — каза Липкин.

— Предлагам просто да не правим прибързани изводи и да не поемаме функциите на следовател и съдия. За съжаление или за щастие, макар че за какво щастие може да се говори — въздъхнах аз, — всичко може да се окаже много прозаично. Например шофьорът е загубил на карти, дали са му срок за изплащане, а после са го взривили заедно със случайните му спътници… — Казах точно онова, в което и сам не вярвах. — Или да приемем, че жената на Гусев го е ревнувала…

Миша Липкин драскаше върху листа, обмисляйки думите ми.

— Разбира се, ти си имаш своя версия за случилото се? — продължавах аз.

— А каква е твоята? — трепна Миша.

— Засега никаква. Но виж твоята, както и версиите на другите много ме интересуват. Затова, Миша, моля те, събери цялата редакция и ми дай телефоните на всички, които Таня е канила на заседанието на редколегията.

Липкин извади дебело тефтерче.

— Сега не мога да събера никого, но телефоните ще ти дам — и започна да записва номерата на лист хартия.

— Александър Борисович — обади се секретарката Дина. Тя избърса сълзите си с кърпичка. — Какво ще правим сега?

— Само не се отпускайте, Дина — отговорих й аз. — Сълзите не помагат. Имате си заместник-редактор, Миша Липкин, той ще ви каже какво да правите.

Дина зарида с глас и избяга от кабинета. Ама че съм утешител… Но моята грубост идваше от напрежението. На мен самия ми трябваха сили, за да не се захлупя на бюрото и да се разплача…

Помислих си колко много смърт бях видял за девет години работа, но смъртта на скъпите ми жени — гибелта на Рита пред очите ми и на Татяна — просто ме докарваха до шок. Когато насилствено умира жена, чак тогава започвам да чувствам и да разбирам какво е смъртта и колко е несправедлива…

Отново си спомних за Ирина, за жена ми, която сега е в Рига, и почувствах как се изпотих. Хрумна ми нещо чудовищно: „Ами ако и с нея се случи нещо, например, ако я отвлекат или пък нещо по-лошо… О, не! Това не може да бъде! А защо да не може? Защото ме е страх дори да си помисля за това, така както наскоро се боях да предположа, че жената от мерцедеса е Татяна…“

Обиколих редакцията. Всеки имаше своя версия. Някои бяха най-неочаквани, но най-много заслужаваше внимание общото предположение, че взривяването на колата на председателя на управителния съвет на „Славянска банка“ може да бъде свързано по някакъв начин с онзи материал, с който Татяна искаше да ни запознае.

Версията заслужаваше внимание, но… Гусев сигурно имаше десетки смъртни врагове от най-различен ранг и обществено положение — от авторитети в криминалния свят до конкуренти. Убийството би могло да се извърши и по поръчка — за да спрат фантастично бързо нарастващия капитал на банката или пък за да отстранят нежелан свидетел — да си спомним думите на Меркулов, че той прекалено много е знаел и прекалено често се среща името му в материалите на комисията, занимаваща се с пуча.

А ако допуснем, че със своите разобличителни икономически статии и репортажи Татяна е объркала работите на някого? Това е малко вероятна версия, но не бива да я отхвърлим с лека ръка…

Всичко в мене въставаше срещу това, че мотивите за убийството са на повърхността — да не позволят на Татяна Холод да публикува сензационните материали за Западната група войски, които тя тъй или иначе би получила…

Върнах се в кабинета, в който седеше Миша Липкин. Помолих го да позвъни на останалите членове на редколегията, които не можах да хвана днес, и да ги покани утре за разговор с мен.

Той измърмори „добре“ и внимателно ме погледна:

— Доколкото разбирам, ти се занимаваш с убийството на Холод? — Липкин приседна на края на бюрото и изчаквателно впери очи в мен.

— Колко си проницателен, Миша — усмихнах се аз.

— Добре де, не извъртай. Отдавна знам, че си от „органите“. Само че от кои?

— В смисъл?

— Като онзи стар виц. Плува лайно по реката и вижда ченге да върви по брега. И му вика: „Здравей, колега!“…

— А-а, в този смисъл? — Не ми харесва тонът, с който започна Липкин. Стори ми се, че нарочно ме провокира. — Сигурно ще те огорча, Миша. Аз въобще не съм от „органите“ — нито от вътрешните, нито от Държавна сигурност. Аз съм всичко на всичко служител от прокуратурата. Ако искаш по-точно — следовател… А ти вече беше решил, че съм от Държавна сигурност, нали?