Фридрих Незнански - Насочен взрив

— Полковник, мамка му, прибери ножа! Ние с генерала ти дойдохме на гости! Марш навън с вещите си! — опитах да се пошегувам аз. — Дръж пистолета и ме прикривай отзад!

Подхвърлех му пистолет в килията. Пребледнелият Васин изтича в коридора, стиснал в едната си ръка ножа, а в другата пистолета.

Отвън се чу изстрел. Всички замръзнахме по местата си. В края на коридора вече се беше струпала малка група от надзиратели и двама войници с калашници.

— Генерал Ваганов е заложник! Освободете коридора! Колата на Ваганов — пред входа! Да се отворят портите! Бър-р-зо! — изкрещях с всички сили аз.

В края на коридора усетих някакво раздвижване. Прошепнах на Ваганов:

— Викай да не стрелят! Живо! — и отново го мушнах с пистолета в тила.

— Войници, свалете автоматите! Правете каквото ви казват! Да се освободи коридора — вяло подвикна Ваганов.

— По-високо, мършо! — кресна му Васин.

— Войниците да освободят коридора! — извика генералът. Отвън отново се чуха изстрели. Заповядах на Ваганов да спре стрелбата и той викна на надзирателите всички отвън да влязат в помещенията си.

Коридорът беше свободен. Ваганов крачеше с търбуха напред като таран. Аз вървях след него, мушкайки го с пистолета „Стечкин“, а след мен крачеше Васин с неговия „Макаров“.

Дворът беше напълно пуст и ярко осветен от прожектора, когато излязохме от зданието. Зад тъмните дупки на прозорците на първия етаж се криеха надзирателите и войниците от охраната. Един от тях отваряше тежките железни порти, зад които белееше снежният път под измамната светлина на едва показващата се иззад облаците млада луна.

— Полетааев! — завиках аз от двора. — Полетааев!

— Не викай! Той е мъртъв! — чух изведнъж гласа на Ваганов. — Току-що Кузмин го пречука…

— Аз ей сега тебе ще пречукам! Куче! — Нервите ми бяха опънати до краен предел. Чувствах, че ако сега не издържа и пусна един куршум в тила на Ваганов, щеше да ни бъде много трудно да се измъкнем.

Натиках генерала във вратичката на черната волга и седнах зад волана. Но Васин не бързаше да влиза в колата. Изглежда, че беше се заразил от моя пример, защото закрещя по посока на черните прозорци:

— Кошкин! Излизай! Бързо!

— После ще се разправяме с Кошкин — викнах аз на Васин.

— Кошкин!… Иначе ще застрелям генерал Ваганов! — не спираше да крещи полковник Васин, размахвайки пистолета.

Вратата се поотвори и от нея бавно излезе Кошкин. Още щом се появи, Васин изстреля четири патрона по него. Иван Кошкин падна.

В този момент някъде отгоре, от покрива, се чу дълъг автоматен откос, който направи на решето рухналия на снега полковник Васин.

— Тъпак! — развиках се аз. Исках да се хвърля към лежащия Васин, но в този момент Ваганов се размърда. — Къде? Сядай веднага!

Кракът ми отдавна натискаше педала на газта. Двигателят ревеше, но колата си стоеше пред широко разтворената желязна порта.

Аз отпуснах съединителя и волгата излетя през вратата.

Тя подскачаше по ямите на пътя. Ваганов, който седеше до мен на предната седалка, се подсмихваше. С едната си ръка стисках волана, а с другата подпирах хълбока на генерала с моя „Стечкин“.

— И къде ще ме откараш, Турецки? Може би при себе си в прокуратурата, а? — ухили се Ваганов.

— Точно така, в прокуратурата! Ще те закарам жив и здрав — кимнах аз.

— Хайде, давай да видим… Но ще ти кажа — ти веднага ми хареса. Още там, в Германия. Виждам, че си смелчага. Само че не ме мушкай така, че ще ми счупиш ребрата. — Ваганов се опита с лакът да отмести ръката ми, но аз още по-силно натиснах пистолета в хълбока му, така че той изстена.

— Млъквай, гад!

— Турецки, не разбираш ли, че вече всички войски са вдигнати по тревога? Все още можем да се разберем помежду си — каза той, разтривайки хълбока си.

— Мъж и жена могат да се разберат, но ние с тебе никога! — отвърнах му.

— Абе, следователю, да не искаш вместо нас с теб, разни продажни масони отвъд океана да управляват страната ни? Помисли, Турецки… Докато не е станало късно!

— Аз с тебе за Русия няма да говоря! Ще ти кажа само за Татяна Холод! — изкрещях му аз. — Ти пред мене ще отговаряш, а не пред военния трибунал… и за Таня, и за Гусев, за Самохин и за генерал Селдин…

Летяхме по снежния път, без да зная къде ще ме изведе. Все до някъде трябва да стигнем. Само не до военното летище…

Някакъв снегорин пресичаше междуселския път, по който пътувахме. Не знаех накъде да завия — наляво или надясно. Реших да свърна към лунния сърп, защото знаех, че Москва трябва да се намира на север от Смоленск.