Фридрих Незнански - Насочен взрив

Ваганов се обърна към стената и аз опрях пистолета в тила му. Обискирах го набързо с другата ръка — той нямаше оръжие. Наведох се над лежащия на пода майор, който незабелязано се опитваше да докопа кобура си, но аз го изпреварих. Рязко измъкнах пистолета му и заврях дулото в гърба на генерала.

— В коридора! Никой да не мърда! Къде ви е оръжието? — закрещях срещу надзирателя, който беше замръзнал с вдигнати ръце и стреснато ме гледаше.

Той кимна към пода. Аз бързо вдигнах и неговия пистолет и го пъхнах в джоба на панталоните си.

— Кошкин, ключовете от килията на полковника! Надзирателят и сестрата — в килията! Кошкин, да се заключи килията! — крещях аз.

Сестрата и надзирателят послушно влязоха в килията с портрета на президента, окачен на стената, и стенещия майор на пода. Кошкин се опитваше с треперещи ръце да заключи вратата. Ваганов ме поглеждаше изкосо, като изплашен кон, но усещайки опряния на тила му пистолет, безропотно държеше ръце над главата.

— Моля ви, не трябва така, не трябва… — шепнеше Кошкин и все не успяваше да затвори вратата.

На долния етаж вече се чуваше шум. Тропаха врати. Няколко души тичаха по стълбата към втория етаж.

— Какво се бавиш, помияр! — изсъсках аз на Кошкин. — По-бързо, иначе ще глътнеш куршума!

Той най-после успя да заключи вратата.

— Къде е килията на полковника?

— Не знам… Не познавам никакъв полковник!

— Полковникът с амнезията! — извиках аз.

— Да, да, знам го, сега… само не стреляйте в генерала…

Аз още веднъж мушнах Ваганов в тила с дулото на пистолета и той забърза пред мен по коридора след Кошкин, който ни водеше и страхливо поглеждаше назад…

Василий Найдьонов очакваше гости.

Той отвинти едно металическо краче от стола си и го сложи на стелажа с книгите до вратата на килията — така че онзи, който влезе, да не го види, но той лесно да го достигне с ръка.

Включеният екран на компютъра премигваше със синята си светлина. Василий се втренчи в него. Изведнъж се уплаши, разбра, че е пропуснал да чуе как някой беше се приближил до килията му по коридора. Усети, че онзи погледна през шпионката и сега внимателно и тихо превърташе ключа в ключалката.

Вратата се отвори. Василий скочи и замря на място. На прага се появи Кузмин, а след него и един от надзирателите.

— Какво става, Фьодор Устимович? Не ви очаквах толкова рано… Защо не спите? Грижите за болните ли не ви дават мира?

— И ти, Василий, не си лягал. Защо?

— Ами така… Безсъница — сви рамене Найдьонов.

— Точно затова ти донесохме и приспивателно — присви очи Кузмин, показвайки малката, вече напълнена спринцовка.

Василий бавно и предпазливо се приближаваше към влезлите, стараейки се да е по-близо до стената:

— Приспивателно? Но аз не съм го искал! Какво искате да правите с мен?

— Няма нищо страшно, няма да те боли — сухо се усмихна Фьодор Кузмич. — Дай си ръката.

Той искаше да влезе по-навътре в килията на Найдьонов, но Василий изплашено се притискаше до стената, край стелажа с книги, беззвучно мърдаше устни и клатеше глава:

— Не, не… Какво е това? Не го искам. Защо…

— Нали ти казвам, приспивателно е. Няма нищо страшно — мърмореше Кузмин.

— Е, щом като е приспивателно… — жално изхленчи Найдьонов и вдигна треперещата си лява ръка.

Кузмин едва беше успял да хване лакътя му и да опъне кожата, търсейки вената, когато Василий напипа с дясната ръка металното краче от стола и с всичка сила го цапардоса по главата. Онзи тихичко изохка и започна да се свлича на пода.

В следващия момент Василий с мощен замах уцели между очите и хвърлилия се към него надзирател. Онзи изхриптя, олюля се, но продължи да откопчава кобура на пистолета. Но не успя. Василий още веднъж разсече въздуха с крачето от стола и го уцели във врата. Надзирателят падна.

Найдьонов побутна с крак лежащия неподвижно Кузмин. Той беше в безсъзнание и дори не изохка. Тогава Василий размаза с пета търкалящата се по пода спринцовка и я натика в мекия мъх на килима. След това измъкна пистолета от кобура на надзирателя, вдигна падналата връзка с ключове и изтича в коридора…

Той не знаеше накъде да бяга. Килията му се намираше на третия етаж, най-горе, под самия църковен купол.

Някъде отдолу, от втория етаж, се чуха гласове и изстрели. Василий се уплаши. Той държеше в ръцете си пистолет, но никога до този момент не беше имал работа с истинско оръжие. Хукна към другата страна на коридора, там, където никога не беше ходил, молейки се на Бога да не попадне в задънена улица. Сви зад ъгъла, спря и се ослуша. Отдолу отново прогърмя изстрел. Ясно се чуваше тропот на ботуши. Сигурно тичаха войници от охраната, а не надзирателите.