Фридрих Незнански - Насочен взрив

Полетаев тръпнеше от догадки. Сърцето му подсказваше, че това повикване не е случайно и съвсем не е свързано с отделението му. Защо ще трябва да изпращат трима души?

Когато влезе при Кузмин, главният лекар му се стори някак необикновено любезен и приветлив. Фьодор Устимович му предложи чай или кафе. Федя не отказа. Кузмин каза, че генерал Ваганов е поискал спешно да се срещне с него. Вече бил тръгнал и скоро ще пристигне в Илинское.

Ваганов не пристигна сам, а с някакъв майор, когото Полетаев не беше виждал досега.

Щом влязоха в кабинета, където Федя пиеше вече втората чаша чай, Ваганов изрева още от вратата с изкривено от ярост лице:

— Какво, става тук? Да не сте откачили съвсем? Кой е този лекар и защо не го познавам? — и като се обърна към майора, заповяда: — Брагин, действай!

Още с първия си въпрос майор Брагин притисна Полетаев до стената.

— Къде беше днес?

— Аз ли? Ходих до районния център по работа.

— По каква работа?

— Отидох до пощата, надникнах в магазина… Всъщност какво се е случило? Защо да не ходя до центъра, когато съм свободен от дежурство? — опита да се оправдае Федя, макар че прекрасно разбираше защо му задават точно тези въпроси.

Брагин измъкна телеграмата, на която собственоръчно, с Федината ръка, беше написан текстът на Турецки, и завря бланката в лицето на лекаря:

— Твоя ли е телеграмата?

Федя мълчеше.

— Не чувам отговор! — закрещя майорът.

Полетаев разбра, че няма смисъл да отрича. По някакъв непонятен начин вместо в Москва телеграмата беше попаднала в ръцете на този всесилен генерал. Той трескаво мислеше: „Трябва да спася Турецки и полковник Васин! Трябва да ги предупредя! Но как?“

— Кой е този „блуден син“? Казвай, копеле! Иначе ще ти размажа мозъка на стената! — крещеше майорът.

— Мой роднина — жално отговори Федя Полетаев, съжалявайки, че беше дал пистолета на Турецки. Макар че вече беше все едно — в положението, в което се намираше, едва ли би могъл да го използва.

Майорът рязко и силно удари Федя през лицето с ръба на дланта си. Полетаев рухна в коженото креело и от носа му шурна кръв.

— Казвам ви, че е мой роднина…

— Откога се казваш Пряхина, а? — изсъска Ваганов и се наведе над лицето на Федя. — За последен път те питам — кой е „блудният син“?

— Няма да ви кажа… — застена Полетаев, размазвайки кръвта по лицето си.

— Майоре, пускай го в разход — кимна Ваганов. Онзи измъкна пистолета от кобура си и го долепи до слепоочието на лекаря. — Гад такъв! Чакам само петнадесет секунди! — каза генералът и демонстративно вдигна ръката с часовника си. — Минаха пет секунди… Десет секунди… Дванадесет… Четиринадесет!…

— Неее! — закрещя Полетаев и се опита да скочи от креслото, но майорът го запрати обратно със силен юмручен удар. — Ще кажа! Полковник Васин! Той си спомни всичко!

— Ах, ти, копеле! — изхриптя Ваганов и се обърна към Кузмин: — Какво значи това? Как така ще си спомни!

Страшно уплашеният Кузмин успя само да разпери ръце:

— И аз самият не разбирам!

— Копеле! Ще те убия, ако си ме излъгал! — хриптеше Ваганов.

— Не знам. Може би полковникът си е спомнил само името… Но аз гарантирам… — бързо изломоти Кузмин.

Ваганов закрещя срещу главния лекар:

— Да ти сера на полковника! Найдьонов на мястото си ли е? Да не би и Турецки да си е спомнил?

— Не. Гарантирам, че всичко е наред! Още сега можем да се уверим, че Турецки нищо не помни…

— Найдьонов на мястото си ли е? Може би той е „блудният син“. — Ваганов сграбчи Полетаев за косите и вдигна окървавеното лице, за да се вгледа в очите му.

— Нее… полковника — изстена Полетаев.

— Да се очисти лекарят — рязко заповяда Ваганов на майора, — но тихо.

Онзи измъкна от джоба си навита корда и я метна на врата на Полетаев. Федя изхърка и оцъкли очи. Майорът рязко дръпна краищата на примката. Гърдите на Полетаев се обагриха от кръв — гърлото му беше прерязано. Кръвта с клокочене се изливаше от артерията, заливайки креслото и пода на кабинета. Лекарят изхриптя, известно време се тресе в конвулсии и после стихна. Ваганов гнусливо се обърна. Главният лекар Кузмин беше избягал в ъгъла на кабинета и запушил ушите си с длани, въртеше глава, за да не чува предсмъртните стонове на Федя Полетаев.

Когато Полетаев замря с наполовина отрязана глава, Ваганов заповяда:

— Свърши ли? Бързо при Найдьонов!

Тримата затръшнаха вратата на кабинета след себе си и тръгнаха към третия етаж. Кузмин нареди на надзирателите да останат на местата си.