Фридрих Незнански - Насочен взрив

— Защо безнадеждно? — учуди се Ваганов, притваряйки едното си око.

— Така е закачката. Шега… — усмихнах се аз, едва успял да концентрирам цялото си добродушие. — Херцен и Огарьов са го измислили: „За успеха на нашето абсолютно безнадеждно дело.“ И в края на краищата са успели — вдигнали революции из цяла Европа, а после вълненията стигнали и до Русия. Но нали преди това Херцен и приятелят му мислели, че тяхната революционна дейност е абсолютно безнадеждна! Та сега и аз, макар че малко се страхувам, в дъното на душата си смятам, че имаме малка надежда за успех. Но на практика ще се получи като при Херцен! Ние ще победим!

— Глупости говориш, Александър Борисович! Може би не си съвсем наред с главата, а? — попита сериозно Ваганов.

— Нее, бетон съм! — викнах аз.

В този момент се намеси Кузмин, който беше мълчал през цялото време.

— Утре ще ти дадем ново лекарство. То трябва малко да укроти темперамента ти. И тогава нашият Александър Борисович по-малко ще се страхува и по-рядко ще му идват разни фантазии в главата.

Аз гнусливо свих устни.

— Трябва ли? Не искам… Какво ще ми направи това лекарство?

— Само полза ще имаш. Няма да си хаотичен. Ще станеш уверен, целенасочен и стегнат. Най-общо казано, ще станеш много волеви човек, който върви към изпълнението на задачата си въпреки всичко.

— Да не стана зомби или някакъв биоробот? Може би не трябва да взимам повече лекарства? — жално се примолих.

— Не се тревожи — меко ми се усмихна Кузмин.

— Значи, Александър Борисович, утре с тебе изцяло ще се заемат Брагин и Кузмин. Майорът ще те обучава в новата ти професия, а Фьодор Устимович ще ти пришие онази глупост с цианкалия, за която се уговорихме. Надявам се, че следователят ни не е размислил? — отвратително се усмихваше Ваганов.

— Добре, какво да се прави… — въздъхнах аз.

— Е, отлично! Грабвай папката със снимките и започвай да заучаваш имената, фамилиите, имената на улиците, номера на апартамента си… Сигурен съм, че лесно ще запомниш всичко.

— Имам апартамент в Москва? — извиках аз като някакъв дебил.

— Ами че как, хубава работа — усмихна се Брагин. — И апартамент, и ключове ще ти дадем. Имаш си жена, която между впрочем сега е в Прибалтика…

Изведнъж всичко в мен се преобърна. Попитах едва чуто:

— Ще я видя ли? Или и на нея ще й направите нещо?

— Засега няма защо да я пипаме — каза Ваганов. — По-късно майор Брагин ще уреди всичко според обстоятелствата. Е, Фьодор Устимович, стига сме обядвали. Кафе няма да пием. Имаме толкова работа. Благодаря за гостоприемството — каза Ваганов, изтривайки устните си със салфетката, и стана от масата. — Време е да си вървим… До вдругиден, Александър Борисович — протегна ми ръката си Ваганов и нищо друго не ми оставаше, освен да я стисна. — Тогава се надявам да ви поканя на много интересно зрелище — ще направим малко изпитание с ракетите. А сега, Фьодор Устимович, предлагам ви да навестим Найдьонов и да погледнем как се труди. Всичко хубаво, следователю! Изучавай материалите. — Ваганов кимна към папката и излезе от кабинета заедно с Кузмин и майор Брагин.

Останах сам на масата, напълно съсипан от чутото. Нямах сили дори да изтичам в коридора и да изстрелям в тила и на тримата по един куршум. Дори не мислех за това, защото видях до вратата да стоят двама нови надзиратели с кобури на коланите.

След известно време се надигнах тежко от стола и излязох в коридора. Надзирателите ме чакаха и под тяхната охрана се прибрах в килията си и рухнах на леглото.

Мислех, че сега няма да ме заключват, но Сипаничавия каза, че ще мога да ходя из психозоната свободно чак утре.

„След като ми зашие Кузмин онази ампула“ — помислих аз.

Фьодор Полетаев тръгна към село Илинское, надявайки се да успее да стигне преди колата, която два пъти на седмица докарваше хляб в селото.

Но беше закъснял и камионът вече го нямаше. Бяха разтоварили хляба и той беше заминал. Тогава Федя излезе на междуселския път, но и той беше пуст. Даже коловозът от камиона вече леко беше покрит със снежец. Постоя половин час, върна се в селото и зачука по вратата на тракториста.

Но местният тракторист му каза, че няма и капка бензин, а дори и да имаше, пак нямало да тръгне, защото е запалил банята си.

Лекарят разбра, че положението му е безнадеждно. Изключително глупаво щеше да бъде, ако отиде у председателя и оттам звъни до районния център — селото също се свързваше през централата на летището.