Фридрих Незнански - Насочен взрив

На двора се появиха пет-шест войничета от вътрешните войски, които влачеха две подвижни стълби. Започнаха да прокарват по стената някакви проводници. Разбрах, че това е сигнализация, и този факт никак не ми хареса.

Поисках от сестрата ролка скоч, като обясних, че искам да преместя портрета на президента на друго място в килията си. Тя се засмя, но ми даде.

Бързо преместих портрета, а с остатъка от лентата прикрепих пистолета под панталоните си над глезена.

Малко след това в килията ми дойде Сипаничавия и с явно изразено внимание ми каза, че самият Фьодор Устимович ще ме чака за обед. Много се зарадвах на тази новина. С пистолета на крака за мен вече не беше страшен никакъв главен лекар със спринцовките и компютърните си експерименти.

В средата на кабинета на Кузмин имаше маса, покрита с бяла покривка и наредена с хубави домашни съдбве. Проблясваха кристални чаши и чашки, бяха подредени бутилки с водка, коняк и минерална вода. Около масата се суетеше медицинската сестра Нина, завършвайки приготовленията си за тържествения обед.

Фьодор Устимович очакваше не само мене. На масата бяха сложили четири прибора, а около нея — четири стола.

Сипаничавия ме придружи до кабинета на главния лекар и аз седнах на кожения диван, следейки как сестрата дооправя масата. В кабинета нямаше никой друг и аз взех от дивана една папка, забравена от някого. Разтворих я и едва не извиках от учудване.

В нея имаше куп снимки. Най-отгоре лежеше фотографията на Костя Меркулов. Той беше сниман на улицата, докато разговаря с някого, сочейки встрани с димящата си цигара.

Чух стъпки в коридора, бързо затворих папката и станах.

Влязоха Фьодор Устимович, след него генерал-майор Ваганов и след тях един майор от авиацията — простак с тлъста мутра, доста висок и много късо подстриган.

— Ето ни и нас, Александър Борисович — каза Кузмин. — Вече така ще ви наричаме. Сигурно ни чакате отдавна?

— Не. Радвам се да ви видя — усмихнах се сухо и стиснах протегнатите ръце на Ваганов и Кузмин. След това стиснах и ръката на майора.

— Леонид Брагин — представи ми се той.

— Моля, заповядайте да отбележим началото на великите дела — каза Кузмин, посочвайки с широк жест масата. — Малко, но от сърце.

— Вие май сте решили от тази зона да направите санаториум — казах леко сервилно на Ваганов. — В последно време все нещо боядисват, ремонтират, монтират някаква сигнализация…

— Да, стараем се — кимна той. — Ще го направим образцово заведение. Илинское ще ни е много нужно в бъдеще! — трепна усмивка на тънките му извити устни.

— Е, какво, да започваме, господа — каза весело Кузмин, наливайки водка в чашките.

Майор Брагин си сипа малко коняк.

Надигнахме чашките и Ваганов произнесе своя тост:

— За началото на славните ни дела!

Всички отпихме и замезихме с току-що задушено месце. Сестрата ни сервира салата от консервирани раци, която сама беше приготвила.

— Благодаря, ние сами ще си вземем — каза Кузмин, намеквайки й да ни остави насаме.

Тя излезе от кабинета и внимателно затвори вратата.

Аз наблегнах на салатата, защото ми се стори много вкусна след болничната храна, от която на човек му се повдигаше.

— Турецки може ли да пие? — изведнъж попита Ваганов с явна тревога в гласа. — Да не възникнат някакви усложнения?

— Сигурен съм, че вече няма никаква опасност — отговори Кузмин. — Но все пак, по-добре е да се ограничите, Сергей Сергеевич, тоест Александър Борисович. Ние все още не сме изпробвали един от препаратите. Макар че той действа дори по-ефективно в съчетание с алкохола. Също като №9, но по-добре е да не прекаляваме. — И той отмести чашката ми. — Извинявай, Александър Борисович, но по-добре е да пиеш минерална вода.

Аз равнодушно свих рамене и казах, че светилата на медицината разбират по-добре тези работи.

След като хапна малко, Ваганов стана, взе папката от дивана и ми я подаде. Започнах да разглеждам снимките в нея. На гърба на всяка бяха изписани името, фамилията и длъжността на лицето. „Вячеслав Грязнов…“ Аз повъртях снимката в ръцете си и попитах Ваганов:

— Кой е този?

— Не го ли помните, Александър Борисович? — учуди се генералът.

— За първи път го виждам.

— Това е бъдещият ви колега в работата. Добре го запомнете! А на тази снимка е Меркулов — държавен съветник от правосъдието трети клас. Той разследва делото на гекачепистите. Той е ваш приятел и началник…

— Началник? — намръщих се аз.