Фридрих Незнански - Насочен взрив

Найдьонов отново хукна й след няколко секунди едва не удари носа си в стената. Както се опасяваше, коридорът беше задънен. В този момент видя на стената малка желязна стълба, а в горния й край — квадратна вратичка, която трябваше да го изведе или на тавана, или на покрива на бившия храм.

Спомнил си за връзката ключове, Василий скочи на стълбата и трескаво се заизкачва нагоре. Започна да изпробва ключовете наред, търсейки нужния. И — о, щастие, един от тях пасна. Огромният катинар се отключи.

Той повдигна люка и отгоре го лъхна спареният мирис на птичи тор, влага и студ. Василий замря за секунда и се ослуша. Ботушите тропаха вече по коридора. „Като че ли са на третия етаж?… Да — на третия са! Тичат насам!“ Той не чака повече. Вмъкна се в люка и се оказа на тавана.

Подът беше гъсто осеян със замръзнали птичи изпражнения. Беше тъмно. Само в единия край, през малкото прозорче се промъкваше светлината от включения прожектор на улицата. Найдьонов се затича към този прозорец, подхлъзна се и се просна на курешките, примесени с пера, надигна се и отново затича, поглеждайки назад към вратичката. Видя, че някой вече се опитва да се вмъкне след него на тавана и зърна остриганата глава на войника от охраната, който държеше автомат „Калашников“.

Василий съвсем се обърка, като видя блесналото в полумрака черно дуло. Искаше да извика да не стрелят, но не можа. Стигна пръв до прозореца и с крак изби остатъците от стъклото, забравил, че стиска в ръцете си пистолет. Без да забелязва, че беше се порязал от острите краища на стъклата, той се промуши през кръглия отвор и излезе на покрива. Духаше вятър. Покривът беше почти плосък и по него нямаше сняг.

— Болният!… Върнете се! Назад или ще стрелям! — чу Найдьонов гласа на войника отзад.

Но той не мислеше да се връща. Трескаво търсеше с поглед накъде да избяга, къде няма да го достигне лъчът на прожектора осветяващ двора.

— Обещавам да ти запазя живота! Вдигни ръце, че си съгласен! — изтрещя в ушите му нечий гръмоподобен глас. Беше началникът на охраната Зарецки, който крещеше отдолу в мегафона. До него стояха двама войници. Единият гръмна във въздуха.

— Не! Няма да стане… Полетаев ще ми помогне… — шепнеше Василий, пълзейки по покрива близо до ръждясалия църковен купол, от който през дългите години на съветска власт така и не бяха успели да откъснат наклонения голям метален кръст. От купола липсваха няколко ламаринени листа и Найдьонов искаше да се вмъкне там, в купола, с надеждата, че ще може да се скрие, а може и да намери някакъв изход надолу.

— Болният… върнете се! Върни се!

— Ти си болен! Вие сте болни! — високо закрещя Найдьонов към хората долу и започна да се вмъква в купола. И разбра, че е сбъркал. Въпреки че липсваха няколко ламарини, отвътре куполът беше задънен с метална решетка, която не беше забелязал по-рано. Не успя да я откъсне.

Василий се отчая. Трескаво мислеше дали да не опита да скочи в някоя преспа, но не видя снежни преспи около манастирската стена. Щеше да се пребие.

На покрива се появиха двама войници с шинели и автомати през гърдите. Найденов не знаеше какво да прави. Инстинктивно започна да се катери по мрежата на купола към тихо поскърцващия от вятъра кръст. Побелелите му от напрежение пръсти още стискаха пистолета. Бяха изтръпнали от раните и той не ги усещаше. Дори и да искаше, вече не можеше да изпусне оръжието. Василий се вкопчи със свободната си ръка в основата на кръста, с намерението да заобиколи по купола откъм другата страна, където куршумите нямаше да могат да го достигнат.

В този момент почувства остра болка в рамото и чак след това чу грохота от изстрела. Ръката, с която се държеше за кръста, изведнъж отслабна. Другата все още стискаше пистолета и той не можеше да го захвърли — тя беше като парализирана и пръстите й не се разтваряха.

„Господи, помилуй! Господи, помилуй!“ — шепнеше Найдьонов, чувствайки, че ако пусне кръста, няма да може да се задържи, ще се плъзне от църковния купол и ще се строполи зад манастирската стена.

Той все още шепнеше „Господи, помилуй, Господи, помилуй…“, когато съвсем отблизо проехтя още един изстрел. Василий вече не усещаше как пръстите на ръката му се разтвориха, как полетя някъде надолу към белите райски облаци, които бързо се приближаваха и от тях трябваше ей сега да се покажат неговите толкова силно вярващи в Бога дядо и баба…

Пред вратата на килията на Васин Кошкин отново дълго не можеше да намери ключа и после пак така дълго се опитваше да отключи. Просто ми идеше да му размажа главата. Но накрая той отвори вратата и аз видях Васин и блесналото острие на ножа в ръката му.