Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Неотложните дела . Искам да знам повече за това, което в действителност се случва тук.

— Скоро ще узнаеш. Поне така се надявам. Това е постепенен процес. Не можеш да предаваш на един ученик алгебрична топология, преди да е усвоил геометрията. Образованието е последователен процес. Ние не сме в състояние да осмислим информация, която сме получили безразборно. Знанието се гради върху знание. Но аз нямам притеснения. Както вече имах повод да отбележа, ти бързо усвояваш.

— Тогава не трябва ли да започнете с обясняване на вашия светоглед? — каза Андреа, позволявайки си лек сарказъм.

— Не, Андреа. Защото той вече е и твой светоглед. Стратегията „Банкрофт“ — ти вече я формулира по-добре от всеки друг.

— Имам чувството, че съм попаднала на някакво далечно място. Ние определено не сме в Канзас вече.

— Вслушай се в собствените си аргументи, в гласа на разума, в ума и сърцето ти. Ти си си у дома.

— У дома? — Тя се съсредоточи. — Знаете ли, слушам ви и всичко ми звучи ясно като дъжда. Всяко нещо е с простотата на две и две равно на четири. Но аз трябва да си задавам въпроси.

— Аз искам ти да си задаваш въпроси. Ние се нуждаем от хора, които непрекъснато се питат и задават трудни въпроси.

— Тайна организация върши тайни неща. Онова, което искам да знам, е къде са границите. Какво не бихте направили.

— В преследване на доброто? Повярвай ми, това са проблеми, с които непрекъснато се борим. Както казах, всеки от нас е подложен на проверка през всичкото време.

— Това е ужасно абстрактен отговор.

— На ужасно абстрактен въпрос.

— Добре, дайте ми някои подробности.

Отговорът бе вежлив, но непреклонен.

— Когато си готова.

Андреа гледаше втренчено течащата вода през поляната и забеляза как слънцето се процежда през игличките на високите борове и елхи. Огромните им клони, осъзна тя, криеха обекта от наблюдение от въздуха.

Толкова много неща тук бяха скрити за външни погледи.

Неотложности. Действия. Намеси.

Самата Андреа криеше нещо. Аргументите на Пол Банкрофт бяха правдоподобни, но също така я смущаваха. Той не бе човек, който би се притеснил от логичните заключения на собствените си доводи. А желязната логика на неговите доктрини можеше лесно да доведе до действия, които са изцяло незаконни. Дали наистина Пол Банкрофт би се поколебал да поема закона в своите ръце? Дали признаваше каквито и да било правила, които не произлизаха от собствената му сложна морална система?

— Нямам намерение да споря с вас — каза тя накрая, вземайки решение. Думите на Банкрофт я убедиха наполовина; но тя щеше да се простори, че е съгласна с него. Единствената възможност да се добере до повече информация — достатъчна, за да разсее съмненията й в една или друга посока — бе да е вътре. Кой знае на колко истини се уповаваха в скритата империя на Пол Банкрофт? — Вижте, не знам дали наистина ще се приспособя — добави тя.

Не се съгласявай лесно. Преструвай се, че се колебаеш. Остави го да те убеди.

— Тогава ще се наложи ние да се научим да се приспособим към теб. Личните стилове ще се различават. И това е добре, докато стратегията „Банкрофт“ остане постоянна. Ще го обмислиш ли поне?

Част от нея чувстваше вина, че го мами. И все пак, ако установи, че е съвършеният образец за морал, за какъвто го сметна първоначално, нямаше да навреди с нищо. — Ще си помисля.

— И помни — каза ученият, присвивайки вежди. — Невинаги е лесно да направиш правилния избор.

Тя си спомни думите му за лошите действия с добри последици. Победи страха! Но твърде често, както тя знаеше от собствен опит, побеждаването на страха се превръщаше само по себе си в друг страх.

— Мисля, че онова, от което най-много се притеснявам, е да не ви разочаровам — излъга тя. Опита се да не допусне треперене в гласа си. — Имате големи очаквания от мен. Не знам дали ще мога да ги оправдая.

— Имаш ли желание да опиташ?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Да — каза Андреа. — Имам. — Насили се да се усмихне.

Банкрофт също се усмихна, но в изражението му сега имаше нещо загадъчно и предпазливо. Дали повярва изцяло на демонстрирания от нея ентусиазъм? Трябваше да бъде внимателна. Със сигурност щяха да я следят. Екипът на Банкрофт нямаше да й се довери все още. В това бе сигурна. Довериха й тайна. Това я правеше потенциален сътрудник — или потенциална заплаха. Не биваше да позволи да ги разтревожи.

Неясното предупреждение на безименния мъж в Кътоуна отново я споходи, а думите бяха като тъмен облак, закриващ слънцето: Ти най-добре от всички би трябвало да знаеш какво може да се случи.