Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Всичко в тази книга е художествена измислица. Героите, организациите и събитията са или плод на въображението на автора, или са използвани фиктивно.

След смъртта на Робърт Лъдлъм неговите наследници работиха с внимателно подбран автор и редактор, които подготвиха тази творба за публикуване.

Още не валеше, но оловното небе щеше да се разтвори всеки момент. Самият въздух сякаш тръпнеше в очакване, изпълнен с предчувствия. Младият мъж прекоси „Унтер ден Линден“ и стигна до площада „Маркс и Енгелс“, където гигантски бронзови статуи на германските бащи на социализма гледаха втренчено към центъра на града с напрегнати и съсредоточени невиждащи очи. Зад тях каменни фризове изобразяваха жизнерадостния живот на човека при комунизма. Все още нито капка дъжд. Но съвсем скоро облаците щяха да се разтворят. Беше исторически неизбежно — помисли си мъжът, припомняйки си язвително социалистическия жаргон. Беше ловец, преследващ плячката си, и се намираше до нея по-близо от всякога. Затова бе още по-важно да прикрие напрежението, което се надигаше вътре в него.

Изглеждаше като милиони други в този самообявил се работнически рай. Дрехите му бяха купени от огромния универсален магазин „Центрум Варенхаус“ на Александерплац, защото никъде другаде не произвеждаха такива боклуци. Но много повече от облеклото му вършеше работа видът на раболепен източноберлинчанин. Особено вървежът, отпуснатата, покорна и бавна походка. Нищо у него не подсказваше, че е пристигнал от Запад само преди двайсет и четири часа, и само допреди няколко минути той беше сигурен, че не е привлякъл ничие внимание.

Спазъм от нахлулия адреналин изпъна кожата му. Стори му се, че разпозна зад себе си стъпките, които чу, докато се шляеше по „Карл Либкнехт щрасе“. Стилът изглеждаше познат.

Всички стъпки са еднакви и все пак всички са различни: в зависимост от теглото и походката, от подметките. Стъпките са солфежът награда, казваше един от инструкторите на Белкнап: толкова обичайни, че да минат незабелязано, и все пак за тренираното ухо различни като различни гласове. Наистина ли Белкнап ги разпозна?

Не можеше да си позволи да бъде следен. Дано да е сбъркал. Или по-добре да е прав.

Млад служител от ултрасекретния отдел на Държавния департамент на САЩ, известен под името „Консулски операции“, Тод Белкнап вече си бе създал репутацията на човек, който открива хора, които се стремят да не бъдат намерени. Като повечето следотърсачи той работеше най-добре сам. Ако задачата бе да се постави някой под наблюдение, най-доброто средство бе екипът — колкото по-голям, толкова по-добре. Но човек, който е изчезнал, не може да се постави под обикновено наблюдение. В случай като този всички ресурси на организацията се включваха в преследването: беше в реда на нещата. Все пак опитните шпиони в „Консулски операции“ знаеха отдавна от опит, че понякога има предимства, ако бъде пуснат само един способен оперативен агент, ако му позволят да се движи самостоятелно, необременен от скъпоструващ антураж. Свободен да следва въображението си. Свободен да следва своя нюх.

Нюх, който, ако всичко бе наред, можеше да го заведе До плячката му, американския агент изменник Ричард Лъгнър. След като се подлъга по десетки фалшиви следи, Белкнап сега бе сигурен, че е надушил вярната диря.

Но дали някой не бе надушил него? Дали преследвачът не бе преследван?

Да се обърне изведнъж, би било, подозрително. Затова той спря и се прозя, обърна се, сякаш търсеше гигантските статуи, но готов да огледа всеки в полезрението си. Не видя никого. Седнал Маркс от бронз и изправен Енгелс: внушителни, гледащи застрашително над зеленясали метални бради и мустаци. Два реда липи. Площ със зле поддържана трева. Отсреща тежката продълговата стъклена кутия с бакърен цвят на Палас дер републик. Сграда, приличаща на ковчег, сякаш построена, за да послужи като гробница на човешкия дух. Но площадът изглеждаше пуст.

Нямаше нищо успокоително обаче — и все пак сигурен пи бе, че е чул нещо? Знаеше, че напрежението играе номера мозъка, за да му се привиждат таласъми и призраци. Трябваше да потисне безпокойството: агент, който се самонавива, може да направи грешна преценка, да пропусне реалните заплахи, ангажирайки съзнанието си с въображаеми.