Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Импулсивно Белкнап тръгна към злокобния бледо осветен Палас дер републик, флагманската сграда на режима. В нея се помещаваше не само парламентът на ГДР, но имаше концертни зали, ресторанти и множество чиновнически кабинети, където се обработваха безчет бюрократични формуляри. Това бе последното място, където някой би се осмелил да го последва, последното място, където чужденец би се осмелил да се покаже — и първото място, за което Белкнап си помисли, за да се увери, че е сам, както се надяваше. Беше решение по внушение или грешка на новак? Скоро щеше да разбере кое от двете. Наложи си да придаде на физиономията си изражение на отегчение, докато минаваше покрай пазачите с гранитни лица на входа, които погледнаха безразличие измачкания му паспорт, а после през въртящата се преграда, през дългото входно антре, смърдящо на дезинфектант, под таблото с нескончаемия списък на кабинетите и стаите, закачено като разписание на полетите в летище. Не спираш, не се оглеждаш; държиш се така, сякаш знаеш какво правиш, и никой няма да се усъмни. За какъв можеше да мине Белкнап? За дребен чиновник, който се завръща от късен обяд? Гражданин, който се нуждае от документи за новата си кола? Зави зад ъгъла, после зад друг ъгъл и стигна до входовете на сградата откъм Александерплац.

Докато се отдалечаваше от Палас, разучаваше отраженията върху стъклените стени на сградата. Висок тип с обувки на работник и канчета за храна в ръка. Едрогърдеста фрау с подпухнали като от махмурлук очи. Двама чиновници в сиви костюми с еднакви изражения на лицата. Никой, когото да познава; никой, който да предизвиква и най-малко усещане за тревога.

Белкнап продължи към огромната пешеходна зона в сталинистки неокласически стил, известна като „Карл Маркс алее“. Свръхшироките улици бяха опасани от двете страни с осеметажни сгради — безкрайни редици от бежови керамични плочи, високи прозорци, балюстради в римски стил, надвесени над магазините. На известни разстояния декоративни плочки, изобразяващи доволни трудещи се като онези, построили пешеходната зона преди три и половина десетилетия. Ако Белкнап си спомняше историята правилно, именно тези трудещи се бяха разбунтували срещу социалистическия строй през юни 1953 г. — бунт, смазан безмилостно от съветските танкове. Любимият на Сталин „сладникав“ архитектурен стил наистина загорча на онези, които бяха заставени да го изпълнят. Пешеходната зона беше една красива лъжа. А Ричард Лъгнър беше грозна лъжа. Той бе продал страната си, макар и не евтино. Умиращите тирани на Източна Европа, както бе доловил Лъгнър, никога не се бяха чувствали отчаяни както сега, а отчаянието им съвпадаше с неговата алчност. Американските тайни, които той доставяше, включващи имената на дълбоко внедрени американски агенти в техните служби от съветски стил, бяха неустоими; неговото предателство предоставяше рядка възможност. Той беше сключил отделни сделки с всяка от страните в Източния блок. След като получеха мостра от „стоката“ и докажеха нейната автентичност — самоличността поне на един американски агент, когото започваха да следят внимателно, преди да го арестуват, измъчват и екзекутират — Лъгнър вече можеше да каже цената.

Не всеки търговец остава в добри отношения със своите клиенти, но Лъгнър явно бе взел предпазни мерки: той създаваше у клиентите си впечатлението, че е запазил за себе си няколко коза, че не е изчерпал всичките си запаси от американски тайни. Докато имаше подобна възможност, такъв човек трябваше да се котка. Логично бе да получи квартира от запазените за служителите на Щази и за номенклатурата на ГДР, които живееха в жилища, обявени уж за „работнически“, макар че истинските работници бяха принуждавани да се настаняват в невзрачни кутийки от бетонни панели. Без съмнение Лъгнър не бе от хората, които се задържат дълго на едно място. Преди месец и половина в Букурещ Белкнап го изпусна само за няколко часа. Сега не можеше да позволи да се случи отново.

Белкнап изчака да минат няколко очукани шкоди и пресече булеварда преди кръстовището, където железария рекламираше изделията си. Дали някой ще го последва вътре? Дали не си въобразяваше за опашката? Евтина врата от плексиглас и емайлиран алуминий се блъсна зад него, след което мина през преградна врата без преградата. Намусена белокоса жена с малки мустачки го изгледа мрачно, от което се почувства така, сякаш бе прекъснал нещо важно, бе извършил някакво нарушение. Тясното помещение бе напоено с миризма на машинно масло; рафтовете бяха претъпкани с неща, от които, както личеше от пръв поглед, никой нямаше нужда. Намръщената жена, продавачката, продължи да гледа навъсено, докато той намери стоките, от които да личи, че ще прави ремонт в жилищния блок: кофа, кутия с боя, торба цимент и голяма шпакла. В град, който постоянно се нуждаеше от ремонти, инструментите веднага щяха да обяснят присъствието му, където и да отидеше. Жената зад щанда отново му хвърли намръщен поглед, който сякаш казваше: клиентът никога не е прав, ала взе парите, сякаш бяха компенсация за причиненото безпокойство.