Робърт Лъдлъм: Стратегията „Банкрофт“

Достъпът до жилищния блок се оказа детска игра — иронично предимство на живота в страна със строги мерки за сигурност. Белкнап изчака две силно напарфюмирани домакини с покупки да влязат във входа с табелка „Хаус 435“ и ги последва, а инструментите му послужиха като безмълвно обяснение. Качи се на седмия етаж, който беше над техния. Ако беше прав, ако мършавият и с мазна коса информатор беше на ниво, тогава се намираше само на крачка от плячката.

Сърцето му се разтуптя, туптенето на очакването, което той не можеше да сподави. Това не беше обикновен лов. Ричард Лъгнър се измъкваше успешно от всеки заложен капан, та нали и той бе залагал не един и два капана, докато все още работеше в служба на Съединените щати. Служители от американското разузнаване разполагаха с огромна купчина съобщения от хора, които твърдяха, че са го забелязали, но се отнасяха към повечето с недоверие. Самият Белкнап се подлъгваше десетки пъти през изминалите три месеца и неговите началници вече се интересуваха от действително ПРН — „пряко и реално наблюдение“ — на плячката. И наистина, този път той не залагаше на кафене, бар или летище; този път имаше адрес. Дали бе истински? Нямаше гаранции. Но инстинктите му — неговият нюх — му подсказваха, че късметът му се е обърнал. Беше нанесъл удар в тъмното и улучил нещо.

Следващите минути щяха да са решаващи. Квартирата на Лъгнър бе голям апартамент с изглед и към главната улица, и към тясната странична алея „Копенщрасе“, заобиколен от двете страни с един дълъг и един по-къс коридор. Белкнап доближи входната врата и постави кофата върху пода на стълбищната площадка; отдалече изглеждаше като работник, който сменя счупените плочки. После, проверявайки дали наоколо е чисто, Белкнап коленичи пред дългата дръжка на вратата — в тази страна почти не се срещаха топки по вратите — и мушна миниатюрна камера през ключалката. Ако успееше да установи ПРН, можеше да наблюдава обекта, докато бъде мобилизиран подходящ екип за проникване.

Имаше едно голямо ако, но все пак този път дирята бе достатъчно къса и Белкнап се чувстваше обнадежден.

Всичко започна със среднощно посещение в писоара на жп гарата на „Фридрихщрасе“, където заговори едно от така наречените „момчета Банхоф“, проституиращи мъже, които обикаляха по такива места. Те предоставяха с по-голяма неохота информация, отколкото телата си, и то на много по-висока цена. Склонностите, които караха Лъгнър да нарушава правилата, рано или късно щяха да издадат изменника. Апетитът му към плътта на малолетни щеше да го издаде, ако беше останал във Вашингтон. Там нямаше да може да го задоволява лесно и дълго. Като привилегирован гост на страна от Източния блок обаче Лъгнър можеше да разчита, че не само щяха да си затварят очите за този негов апетит, но и да го поощряват. Живеейки в полицейска държава, момчетата Банхоф по необходимост поддържаха близки отношения помежду си. Ако някой от тях се „забавляваше“ с щедър американец с белег на лицето и влечение към тринайсетгодишни, Белкнап смяташе, че новината със сигурност щеше да се разпространи в цялото братство.

Наложи се доста да го убеждава и уговаря, да не говорим за купчината марки, но накрая момчето се съгласи да разпита наоколо. След два часа се върна с листче хартия и победоносно изражение на пъпчивото си лице. Белкнап си спомни, че информаторът му още миришеше на мляко. Но листчето хартия! Белкнап се осмели да го вземе като възнаграждение за усилията си.

Белкнап завъртя оптичния кабел с миниатюрната камера, местейки я бавно. Не можеше да се каже, че пръстите му са добре тренирани. А не можеше да си позволи неволни грешки.

Чу шум зад себе си, стъпки, обърна се и видя дулото на карабина с къса цев SKS. После погледна и мъжа, който я държеше: носеше тъмносива униформа с метални копчета, а под дясната му мишница висеше бежова пластмасова радиостанция.

Щази. Източногерманската тайна полиция.

Беше официална охрана, без никакво съмнение пазеше важния хер Лъгнър. Явно е седял в слабоосветения отдалечен ъгъл, скрит от погледа му.

Белкнап се изправи на крака с вдигнати ръце, правейки се на учуден, докато преценяваше възможностите си за противодействие.

Охранителят от Щази излая нещо в своето бежово уоки-токи, отчетливо подчертавайки гласните като истински берлинчанин, а в другата си ръка държеше оръжието. Отвличането на вниманието му от радиостанцията означаваше, че той нямаше да е подготвен за внезапно агресивно действие. Пистолетът на Белкнап беше в кобур на глезена му. Щеше да се направи, че показва на охранителя съдържанието на кутията с инструментите и през това време да измъкне инструмент, много по-смъртоносен от тях.