Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Кой беше този мъж?

Райнхарт бръкна в сакото на единия от убитите охранители, измъкна компактен американски пистолет „Колт“ с къса цев, освободи затвора и надникна вътре.

— Твой ли е?

Белкнап измънка нещо като „да“ и Райнхарт му хвърли оръжието.

— Ти си човек с вкус. Наполовина облечени деветмилиметрови, с кухи върхове, мед върху олово. Отличен баланс между стопиращата сила и проникването, определено не е стандартен. Британците казват, че можеш да съдиш за човека по обувките му. Аз казвам — изборът на боеприпаси винаги подсказва онова, което искаш да знаеш.

— Ето нещо, което аз бих искал да знам — каза Белкнап, все още опитвайки се да събере спомените си от изминалите няколко минути. — Ами ако не бях приятел?

— Тогава щеше да си четвъртият труп за хората от чистотата. — Райнхарт сложи ръка върху рамото на Белкнап, стисна го за успокоение. — Но ще научиш нещо важно за мен. Гордея се да бъда добър приятел на моите добри приятели.

— И опасен враг на твоите опасни врагове.

— Добре се разбираме — отвърна неговият словоохотлив събеседник. — Е, ще си тръгваме ли от този купон в работническия дворец? Видяхме се с домакина, отнесохме се с нужното уважение, пийнахме — мисля, че вече можем да си ходим, без да обидим никого. Никой не желае да напуска последен. — Погледна трите трупа с каменни лица. — Ако се доближиш до прозореца, ще забележиш скеле и платформа, което е идеално оборудване за миене на прозорци, но аз смятам да не вършим тази работа.

Той изведе Белкнап през счупения прозорец на платформата, която беше закрепена с въжета към балкона на апартамента отгоре. При цялата трескава работа за поддръжка на тези блокове беше малко вероятно да привлекат нечие внимание на улицата, дори да имаше някой.

Райнхарт изтупа остатъка от стъкълцата върху жълтокафявия гащеризон.

— Още нещо, господин…

— Белкнап — отговори той, стъпвайки върху платформата.

— Още нещо, г-н Белкнап. На колко си години? Двайсет и пет, двайсет и шест?

— На двайсет и шест. Наричай ме Тод.

Райнхарт освободи въжето. С рязко поклащане платформата тръгна бавно надолу, сякаш я дърпаха на буксир.

— В такъв случай работиш само от една-две години, предполагам. Така че ми позволи да ти кажа какво ти предстои да откриеш. Ще откриеш, че повечето ти колеги са посредствени. Това е характерно за всяка организация. Но ако попаднеш на някого, който притежава истински талант, пази отношенията си с този човек. В разузнавателната общност истинските успехи се постигат от шепа хора. Те са скъпоценните камъни. Човек внимава да не ги загуби, да не ги надраска или счупи, дори да не даваш пукната пара за тая служба. Да се грижиш за работата, означава да се грижиш за приятелите си. — Тревистозелените му очи гледаха напрегнато и той добави: — Има една известна фраза на британския писател Е. М. Форстър. Може да си я чувал. Той казва, че ако му се наложи да избира дали да предаде приятеля си или страната си, се надява да има смелостта да предаде страната си.

— Това ли е твоята философия?

Белкнап не откъсваше очи от улицата, която остана празна за радост. Почувства капка дъжд, самичка, но тежка, а после още една.

Райнхарт поклати глава.

— Точно обратното. Поуката тук е, че трябва да подбираш внимателно приятелите си — погледът му отново стана съсредоточен, — за да не ти се налага да правиш подобен избор.

Двамата слязоха от платформата на тясната улица.

— Вземи кофата с мазилката — инструктира го Райнхарт.

Белкнап веднага схвана идеята. Гащеризонът на Райнхарт и каската му бяха идеалната маскировка за един работнически квартал; носейки кофата и разплисквайки наоколо мазилка, Белкнап щеше да изглежда като негов естествен спътник.

Още една тежка дъждовна капка падна върху челото на Белкнап.

— Ще вали — каза той и я избърса.

Райнхарт познаваше града добре — знаеше кои магазини излизат на две улици, кои алеи стигат до други алеи, които водят до други улици.

— Е, какво мислиш за Ричард Лъгнър след кратката ви среща?

Набразденото и злобно лице на предателя се върна в съзнанието му като призрак.

— Самото зло — каза Белкнап, изненадан от себе си. Това бе дума, която рядко използваше. Но нямаше по-подходяща. Двете дула на карабината изникнаха пред очите му, както и злобните очи на самия Лъгнър.

Райнхарт сякаш отгатна миелите му.

— Каква концепция — каза по-високият мъж, клатейки глава. — Старомодна в наши дни, но не може да се опровергае. Мислим си, че сме твърде модерни, за да говорим за злото. Предполага се, че всичко е продукт на социални, психологически или исторически сили. И след като установиш кои точно са силите, злото сякаш изчезва от картинката, нали? — Райнхарт отведе по-младия мъж до подземен гараж, който свързваше площад, разделен от шосе. — Обичаме да се правим, че не говорим за злото, защото сме надживели тоя род обяснения. Като членове на древно племе, които се кланят на фетиши, си мислим, че като не споменаваме името, нещото, за което се отнася, ще изчезне.