Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Лицето му е ужасно — измърмори Белкнап.

— Лице, което ще хареса само Хелън Келър — Райнхарт изимитира движенията на пръстите при разчитане на Брайловото писмо.

— А как само гледа.

— Гледаше — повтори Райнхарт, подчертавайки миналото време. — Имал съм лични срещи с човека. Беше наистина ужасен. Както казваш — зло. Но не всяко зло има лице. Министерството на държавната сигурност в тази страна отглежда хора като Лъгнър. Това също е форма на зло. Монументална и без лице.

Райнхарт говореше с равен тон, но не скри чувствата си. Той беше невъзмутим, може би най-невъзмутимият човек, когото Белкнап някога е познавал — но не и циничен. След малко Белкнап осъзна още нещо: словоохотливостта на спътника му не беше въпрос на самоизлияние; беше опит да разсее и успокои младия оперативен агент, чиито нерви току-що бяха сериозно разклатени. Бъбривостта му бе израз на загриженост.

Двайсет минути по-късно двамата работници — видът им не будеше съмнение — наближиха сградата на посолството, мраморна постройка в стил Шинкел, посивяла от мръсния въздух. Дъждът се изля като из ведро на огромни капки. Познат мирис на глина се носеше от настилката. Белкнап завидя на Райнхарт за каската му. Трима полицаи от ГДР наблюдаваха посолството от своя пост на другата страна на улицата, нагласяйки дъждобраните си и внимавайки да не се намокрят цигарите им.

Двамата американци наближиха посолството и Райнхарт измъкна от гащеризона си малка синя карта с името му и я показа на американските охранители, които стояха до страничен вход. Леко кимване и двамата се намериха от вътрешната страна на оградата. Белкнап усети още няколко едри капки дъжд, който падаше тежко и изпълваше паважа с черни локви. Масивната метална врата щракна и се затвори.

Само мигове преди това смъртта изглеждаше сигурна. Сега бяха в безопасност.

— Аз така и не отговорих на първия въпрос, който ми зададе — каза той на своя спътник.

— Дали си приятел, или враг?

Белкнап кимна.

— Е, мисля, че ще се съгласим, че сме приятели — каза той във внезапен изблик на благодарност и топлота. — Защото нямам нищо против да имам приятели като теб.

Високият агент го погледна едновременно приятелски и изучаващо.

— Мисля, че един е достатъчен — отвърна той, усмихвайки се.

По-късно — години по-късно — Белкнап щеше да има повод да си спомни как една кратка среща може да промени човешкия живот. Един миг може да се превърне във вододел, който да раздели живота на преди и след това. Но не бе възможно по друг начин освен в ретроспектива човек да разпознае този миг. По това време Белкнап бе изпълнен с банални мисли от сорта: Той ми спаси живота — сякаш този акт просто бе възстановил нормалния ход на нещата, сякаш всичко се бе върнало на мястото си. Той не знаеше — и нямаше как да знае, — че животът му се бе променил необратимо. Променена бе неговата траектория по начин, едновременно недоловим и драматичен.

Когато двамата мъже се озоваха под маслиненозелената тента на сградата, водата изтичаше от двете й страни на струи. Пороят бе започвал.

Традиционно се смята, че Рим е бил построен на седем хълма. Осмият, Яникулум, е най-високият. В древността той е бил посветен на култа към Янус — бога на смъртта и раждането; бил е с две лица. Тод Белкнап щеше да се нуждае и от двете. На третия етаж на вилата на улица „Анджело Масина“, сграда с внушителни размери и фасада с гипсова мазилка в цвят охра и бели пиластри, оперативният агент си погледна часовника за пети път в продължение на десет минути.

Това е, което ще направиш — самоуспокои се той.

Не беше по начина, по който го бе планирал. Не беше по начина, по който всички го бяха планирали. Тръгна безшумно по коридора, чиято повърхност, слава Богу, бе облицована със солидни плочки: никакви скърцащи дъски. При ремонта бяха махнати загнилите дървени подове… а колко ли такива ремонти е имало след построяването на сградата през осемнайсети век? Вилата, издигната над акведукт от епохата на Траян, имаше славно минало. През 1848 г., във величавите дни на националното възраждане Гарибалди я бе използвал за свой щаб; мазето било разширено, за да служи като резервен оръжеен склад. Сега вилата отново имаше военно предназначение, само че далеч по-нечестиво по характер. Тя принадлежеше на Халил Ансари, йеменски търговец на оръжие. И то не кой да е оръжеен търговец. Аналитиците от „Консулски операции“ бяха установили тайно, каквито бяха и неговите действия, че той е много важен доставчик не само за Южна Азия, но също за Африка. Беше неуловим, умееше да прикрива пътуванията, местонахождението и самоличността си. Досега.