Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Йеменецът се настани с огромната си тежест на кожения стол до бюрото, изпука кокалчетата на пръстите си и започна да пише нещо на еднакви интервали — без съмнение пасуърд. Белкнап продължаваше да лежи свит неудобно в стаичката и коленете му започнаха да се схващат. В средата на четирийсетте си години, той беше загубил гъвкавостта на младостта си. Но не можеше да си позволи никакво движение; звукът на пукаща става веднага би издал присъствието му. Само да бе дошъл няколко минути по-рано, а Ансари няколко минути по-късно, щеше да е поставил детектора на съответното място, за да прехваща по електронен път импулсите, излъчвани от клавиатурата. Но основният му приоритет бе да остане жив, да издържи на неудобството. Имаше време за посмъртни награди.

Оръжейният търговец се размърда на стола си и напрегнато вкара нова поредица от команди. Посланията бяха пратени по електронната поща. Ансари блъскаше силно с пръстите си, а накрая натисна бутон върху кутия от палисандрово дърво. Сигурно свикваше конференцията чрез интернет телефонна връзка. Сигурно цялата конференция щеше да се проведе чрез кодирани текстове в стила на чат-румовете… Толкова много неща можеха да се научат. Но беше късно за терзания, които така или иначе Белкнап изпитваше.

Спомни си радостта, когато преди няколко часа надуши плячката си. За първи път Джаред Райнхарт му лепна напълно заслужения прякор Хрътката, който му прилягаше. Белкнап наистина притежаваше дарба да открива хора, които не желаят да бъдат намерени, но до голяма степен успехът му — той беше убеден в това — се дължеше на най-обикновено постоянство.

И наистина, тъкмо му помогна да проследи Халил Ансари, след като цели екипи се бяха върнали с празни ръце. Бюрократите ще копнат тук и там, лопатите им ще издрънчат в скалистата почва и ще се откажат. Като от нещо безполезно. Но не и Белкнап. Всяко издирване бе различно; всяко включваше смесица от логика и прищевки, защото човешките същества са смесица от логика и прищевки. Компютрите в щаба можеха да обработват огромни масиви данни, да проверяват архивите на граничните служби, Интерпол и други подобни агенции, но трябваше някой да им каже какво да търсят. Машините могат да се програмират със софтуер за разпознаване по модел, но първо трябваше да им се каже какъв модел да търсят. А и те не можеха да влязат в мисленето на издирвания обект. Една хрътка можеше да подуши лисица, защото можеше да мисли като лисица.

Почукване на вратата и в стаята влезе млада жена с тъмна коса, матова кожа, но по-скоро италиански, а не ориенталски тип, помисли си Белкнап. Строгостта на чернобялата униформа не скриваше красотата на жената: разцъфтялата чувственост на момиче, което току-що е достигнало пълния си физически разцвет. Носеше сребърен поднос с чайник и малка чашка. Ментов чай — Белкнап веднага го усети по аромата. Търговецът на смъртта беше поискал чай. Йеменците обикновено имат до себе си съд, пълен с ментов чай, или както те го наричат шай , и Халил Ансари, който бе на път да сключи огромна поредица от сделки, имаше нужда от чаша освежителна напитка. Белкнап се усмихна.

Това бяха подробностите, които всеки път помагаха на Белкнап да хване дирите на най-неуловимите си субекти. Един от последните беше Гарисън Уилямс, учен в Лос Аламос, който продаваше ядрени тайни на севернокорейците и после изчезна. ФБР загуби четири години да го търси. След като му възложиха задачата, Белкнап го откри за два месеца. Научи, че Уилям има слабост към „Мармайт“, соленки от теста с мая, популярни сред британците на определена възраст, както и сред бивши поданици на Британската империя. Уилям бе свикнал с тях по време на следването си в Оксфорд. В списъка на предметите от дома на физика Белкнап забеляза, че има три пакета в кухненския килер. От ФБР демонстрираха своята усърдност, като провериха с рентген всички предмети от къщата и установиха, че никъде няма скрит микрофиш. Но те не разсъждаваха, както разсъждаваше Белкнап. Физикът според него се бе укрил не в развития свят, където проверките бяха безмилостни. Това бе логичният начин на действие, тъй като севернокорейците не можеха да го снабдят с качествени документи за самоличност, които да минат на Запад в днешния информационен век. Така че Белкнап провери местата, където мъжът бе ходил на почивка, като търсеше някакъв модел, неприкрито предпочитание. Неговите собствени пътувания бяха чудати и често зависеха от съчетанието на определено място с определени консуматорски предпочитания. Доставката беше направена от някакъв забутан хотел; телефонен разговор — от словоохотлив служител, който се грижи за задоволяване на капризите на клиентите си — показа, че искането идва не от гост, а от местен човек. Уликата, ако въобще можеше да се нарече така, бе абсурдно слаба; но не и предчувствието на Белкнап. Когато накрая Белкнап го откри в рибарско селище на източния бряг на залива Аругам в Шри Ланка, замина сам. Не можеше да убеди никого да изпрати екип въз основа на факта, че някакъв американец бе поръчал „Мармайт“ от малък хотел в района. Беше прекалено несъществен, за да се предприеме официална операция. За него лично бе достатъчно съществен. Когато най-накрая се сблъска с Уилям, физикът изглеждаше едва ли не благодарен, че го е открил. Неговият скъпоструващ тропически рай се бе оказал онова, което обикновено се оказваше: симфония на скуката и убийствената досада.