Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Дочу още кликвания върху клавиатурата на йеменеца. Ансари вдигна мобилен телефон, без съмнение модел с чип, позволяващ автоматично кодиране, и заговори на арабски. Гласът му беше едновременно бавен и настойчив. Последва дълга пауза, след което Ансари мина на немски.

Ансари погледна за миг към момичето, което му сервираше чая, и то му се усмихна, показвайки идеално равни бели зъби. След като Ансари се върна към работата си, усмивката й изчезна като камъче, хвърлено в езеро. Момичето си излезе безшумно, както прави добрата прислуга, внимавайки да не попречи на своя господар.

Колко ли още трябваше да чака?

Ансари вдигна малката чашка и отпи от ароматната течност. Отново заговори по мобилния телефон, този път на френски. Да, да, всичко е според графика. Твърде общи думи на успокоение. Те знаеха за какво говорят; не се налагаше да го формулират на глас. Контрабандистът затвори телефона и написа още едно електронно писмо. Отпи пак от чая, остави чашката и — случи се внезапно, като при инфаркт — тялото му потрепна за миг. Секунди по-късно се отпусна напред, главата му падна върху клавиатурата и остана неподвижна, явно безжизнена. Мъртъв ли беше?

Не можеше да бъде.

Но беше.

Вратата на кабинета отново се отвори; прислужницата. Дали щеше да изпадне в паника, да вдигне тревога, след като направи шокиращото разкритие.

Тя обаче изобщо не се изненада. Бързо се доближи до Ансари, потърси с пръсти пулса върху гърлото му. После си сложи бели ръкавици и промени позицията на тялото му на стола, облягайки го назад, все едно, че си почиваше. Доближи се бързо до клавиатурата и написа свое собствено електронно писмо. Накрая прибра чашата и чайника върху подноса и излезе от кабинета. По този начин отнесе оръжието на убийството.

Халил Ансари, един от най-влиятелните оръжейни търговци в света, току-що бе убит пред очите му. По-конкретно — отровен. От… млада италианска прислужница.

Белкнап с усилие се изправи на крака от неудобната си поза, главата му пращеше като радио, нагласено между две станции. Не бе предвидил това да се случи.

В този миг се чу тих електронен звук. Идваше от интеркома върху бюрото на Ансари.

Какво ще стане, след като той не отговори?

По дяволите! Скоро ще се вдигне голяма тревога. А след като това стане, няма да има изход за него.

„Париж на Близкия изток“ наричаха някога града, както Сайгон отдавна бе обявен за Париж на Индокитай, а раздираният от гражданска война Абиджан — Париж на Африка: сравнението се бе оказало по-скоро проклятие, отколкото чест. Онези, които бяха останали по тези места, бяха оцелели по един или друг начин.

Бронираната лимузина „Даймлер“ се провираше плавно сред колите от среднощния трафик на улица „Маарад“ в размирния център на града, известен като бейрутския централен район. Уличните лампи хвърляха ярка светлина върху прашните настилки, все едно полагаха гланц. Даймлерът се промъкна през Плас дьо Л’Етоал, проектиран някога по модела на центъра в Париж, а сега представляваше претоварено кръстовище, и продължи по улици, където реставрирани сгради от времето на Османската империя и френския протекторат се издигаха редом до модерни офис сгради. Сградата, пред която спря най-накрая лимузината, бе напълно незабележима: сива седеметажна постройка като много други в района. И за неолитното око широките външни рамки около прозорците на лимузината говореха, че тя е бронирана, но и в това нямаше нищо забележително. Това беше Бейрут в края на краищата. Нито имаше нещо необичайно в двамата телохранители тежка категория, които се измъкнаха от колата в момента, в който тя спря. Тук беше Бейрут.

Кой ли беше пътникът, когото охраняваха? Наблюдателен човек от пръв поглед щеше да разбере, че пътникът — висок здравеняк провинциален тип, облечен в скъп, но измачкан сив костюм — не беше ливанец. Националната му принадлежност не можеше да се сбърка; мъжът спокойно можеше да е облечен в американска униформа.

Докато шофьорът му държеше вратата, американецът се огледа притеснително. Около петдесетте, с изправена стойка, той излъчваше вродената привилегия на представител на най-мощната държава на планетата и същевременно безпокойството на чужденец в чужд град. Куфарчето му с твърди стени можеше да даде допълнителна насока или просто да повдигне още въпроси. Единият от телохранителите, по-дребният, го съпроводи до сградата. Другият, чиито очи шареха наоколо неуморно, остана плътно до него. Охраняването и държането в плен често си приличат.