Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

От акцента Белкнап разбра, че човекът, който го хвана, е тунизиец.

— Но тогава…

— Искаш да говориш? Отлично. Аз искам да слушам. Но не тук. — Пазачът спря за малко и дръпна своя пленник, който спря рязко. — В стаята за разпити. В мазето. Натам сме се запътили.

Кръвта на Белкнап се смрази. Знаеше всичко за въпросната стая — беше изучил подробно плановете на къщата, нейната конструкция и съоръжения още преди да установи със сигурност, че Ансари е нейният собственик. Казано направо, представляваше камера за мъчения и бе напълно обезшумена — пишеше го в архитектурните документи. Материалите за шумоизолацията бяха поръчани специално от компания в Холандия. Премахването на акустиката бе постигнато чрез уплътняване и отделеност: камерата беше облицована с плътен полимер, произведен от пясък и PVC; рамката на вратата бе изолирана с гумени уплътнения. Човек можеше да пищи с всичка сила и никой отвън нямаше да го чуе, дори от разстояние няколко сантиметра. Специалната шумоизолация го гарантираше.

А уредите в камерата в мазето гарантираха писъците.

Злосторниците винаги се стремят да прикриват гледката и звука на своите деяния; Белкнап знаеше това още от Източен Берлин, където бе преди няколко десетилетия. За любителите на жестокостите уединението беше неизменният повик; то приютяваше варварството в самия център на обществото. Белкнап знаеше и още нещо. Ако го заведат в стаята за разпити, с него е свършено. От там нямаше начин да се измъкне. Всяка форма на съпротива, колкото и рискована, бе за предпочитане, вместо да позволи да го отведат там. Белкнап имаше само едно предимство: факта, че знаеше това и че другите не знаеха, че той го знае. Да бъдеш по-отчаян, отколкото похитителите ти предполагат, и по-нисък от тревата. Белкнап щеше да действа с каквото разполагаше.

Върху физиономията му се появи тъпо изражение на сервилност.

— Добре — каза той. — Добре. Разбирам, че това е място със строги мерки за сигурност. Правете каквото е необходимо. Готов съм да говоря където кажете. Но — извинете, как ви е името?

— Наричай ме Юсеф — отговори по-старият пазач. Имаше нещо непреклонно дори в любезността.

— Но, Юсеф, допускаш грешка. Аз не съм никаква заплаха за теб.

Той отпусна тялото си леко, заобли раменете си, умишлено правейки се да изглежда по-малко опасен. Те не вярваха, естествено, на неговите уверения. Това, че го знаеше, бе всичко, което трябваше да скрие от тях.

Възможността се отвори, когато те решиха да спестят време и да минат през централното стълбище — масивна виеща се структура от шуплест варовик с персийска пътека вместо бетонни стъпала. Когато мярна отблясък от уличното осветление през решетестите еркерни прозорци от двете страни на масивната входна врата, взе бързо решение. Едно стъпало, второ стъпало, трето стъпало — издърпа рязко ръката си от хватката на пазача с престорен жест на обидено достойнство, а пазачът не си направи труда да реагира. Беше безнадеждното пърхане на птица в клетка.

Обърна се с лице към пазача уж с намерението отново да го заговори и създавайки впечатлението, че не внимава къде стъпва. Пътеката беше добре опъната с подпори, които я прикрепяха плътно към стъпалата и техните чела; това щеше да е от полза. Четвърто стъпало, пето стъпало, шесто стъпало. Белкнап се спъна колкото можеше по-убедително, правейки се, че неволно е стъпил накриво. Хвърли се напред и се строполи върху отпуснатото си рамо, тайно омекотявайки падането с дясната ръка.

— Мамка му — викна Белкнап, имитирайки изненада, и се претърколи през още няколко стъпала.

— Внимавай — По-опитният пазач, мъжът, който се представи като Юсеф, измърмори на своя партньор.

Двамата охранители имаха само няколко секунди на разположение да решат как да реагират: пленникът имаше стойност, стойността на информацията, която можеше да предостави. Ако го убиеха в неподходящ момент, можеха да си навлекат неприятности. А несмъртоносен изстрел изискваше много внимателно прицелване, още повече, когато мишената беше в движение.

А Белкнап беше в движение, изправи се на крака, след което се засили от едно стъпало сякаш беше стартова позиция, прескочи останалите стълби с притиснати като стегнати пружини глезени и се втурна към вратата като на античен храм. Но не самата тя бе неговата цел; със сигурност беше заключена електронно.

Внезапно Белкнап смени посоката и сви към широко около шейсет сантиметра орнаментирано стъкло в същия стил като входната врата. Градската управа в Рим забраняваше всякакви промени върху фасадите на вилите, които задължително включваха този орнаментален панел. В плановете за ремонта се предвиждаше той да бъде заменен с идентичен като форма, но от бронирана и нечуплива метакрилна смола, но щяха да минат месеци, преди да бъде готов новият панел, което изискваше намирането на занаятчии и инженери. Хвърли се към панела с бедрата напред и наклонена глава, за да не си пореже лицето и…