Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Какви са параметрите? — попита той, както питат екипите за спешна медицинска помощ какви са показанията за пулса и кръвното налягане.

— Сега получихме обаждането.

— Сега, ще рече…?

— Може би преди минута и половина. От наш агент, който е доста зле. Сметнахме, че ще искате да ви уведомим веднага.

Дракър натисна копче на интеркома.

— Пратете ми Гарисън — нареди той на невидим помощник.

Дракър беше слаб и нисък на ръст. Един негов колега го бе оприличил на платноход: поради леката си конструкция се издуваше веднага щом го застигнеше вятър. Сега вятърът го бе застигнал и той се изду — гърдите, вратът, дори очите, които сякаш горяха зад правоъгълните очила без рамки. Устните му бяха присвити, но се свиваха още и се удебеляваха, като раздразнен червей.

Младшият оперативен служител стоеше встрани, когато едър мъж около шейсетте влезе в кабинета на Дракър. През венецианските щори се прокрадваше ранното следобедно слънце и осветяваше евтината държавна мебелировка — бюро от талашитени плоскости, бюфет с лошо облепен фурнир, счукани метални етажерки с папки, тапицирани с кадифе избелели кресла, които някога са били зелени, а сега с неопределен цвят. Изкуственият килим на пода с цвят на мръсотия бе върхът на камуфлажа, ако не на стила. И десет години ходене по него нямаше да промени вида му.

Едрият мъж се огледа наоколо и мярна младшия оперативен служител.

— Ти си Гомеш, нали?

— Гомес — поправи го младокът. — Последната съгласна е „с“.

— Така е по-тъпо — каза тежкарски по-възрастният мъж, сякаш за да коригира липсата на вкус. Беше Уил Гарисън, който отговаряше за операциите в Бейрут.

Матовите бузи на младока почервеняха леко.

— Ще ви оставя да разговаряте.

Гарисън потърси и получи поглед на одобрение от Дракър.

— Остани тук. И двамата имаме въпроси.

Гомес влезе в кабинета с послушно изражение. Наложи се Дракър да направи още един нетърпелив жест с ръка, преди младият служител да се настани в едно от зелените — по-скоро нещо като зелени, били някога зелени, по-зелени от всичко друго — кресла.

— Какво ще предприемем? — попита Дракър Гарисън.

— Ще ни сритат в топките, ако ги погнем.

— Значи сме прецакани.

Ветровете на гнева задухаха и Дракър доби вид на износен и очукан като всичко останало в кабинета, а той бе най-новото нещо вътре, защото заемаше поста само от четири години.

— Яко прецакани.

Уил Гарисън беше приветлив в присъствието на Дракър, но не и почтителен. Той беше най-дърт от всички шефове в „Консулски операции“ с натрупан опит и връзки, които често се оказваха безценни. Гомес знаеше, че с годините не стана по-улегнал. Гарисън открай време имаше репутацията на твърдоглавец и ако не друго, сега тази репутация още повече се засили. В отдела хората обичаха да казват, че ако съществуваше скала за твърдоглавие, той щеше да е на върха й. Имаше добра памет, сприхав нрав, изпъкнала челюст, която изпъкваше още повече при раздразнение, и темперамент, който започваше от делението „леко пищисан“ и оттам нататък се влошаваше.

Когато Гомес учеше в колежа в Ричмонд, беше си купил кола на старо със счупено радио; копчето за търсене беше заяло на радиостанция за хеви метъл, а копчето за звука — на средното положение, и то така, че можеше само да се усилва. С изключение на частта за хеви метъл, Гарисън му напомняше за това радио.

Добре, че Дракър не обръщаше внимание на разните служебни ритуали на подчинение. Бюрократичният кошмар, според Гомес и останалите му колеги, бе класическият тип, чието кредо е: „Целувай задника на началството и мачкай подчинените.“ Гарисън можеше да мачка, но не можеше да целува задници, докато Дракър можеше да целува задници, а не можеше да мачка. Някак си нещата вървяха.

— Взели са му обувките — каза Дракър. — Хвърлили са ги в страничната канавка. Дотук с джипиеса. Не са глупаци.

— Пресвета Дево — изрева Гарисън, след което стрелна с очи Гомес: — Кой?

— Не знаем. Нашият човек на място…

— Какво? — Гарисън скочи.

Гомес се почувства като заподозрян на разпит.

— Нашият човек каза, че похитителите нахлули по време на срещата, уредена между…

— Знам всичко за проклетата среща — прекъсна го Гарисън.

— Както и да е, нахлупили са му качулка и са бързали. Лошите момчета го напъхали в микробус и изчезнали.

— Лошите момчета — повтори Гарисън кисело.

— Не знаем нищо за похитителите — каза Гомес. — Действали са бързо и брутално. Застреляли са всички на мястото. Забрадени, с автоматични оръжия — Гомес сви рамене. — Арабски радикали. Това е мнението ми.