Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Панелът поддаде, стъклото излезе от рамката и се разпиля на парчета върху камъните отвън. Елементарна физика: енергията на масата, умножена по скоростта.

Белкнап се изправи бързо и побягна по каменната пътека пред вилата. Преследвачите му обаче бяха само на секунди разстояние от него. Чуваше стъпките им — а малко по-късно и стрелбата от техните оръжия. Започна да бяга в крива линия, опитвайки се да се превърне в трудна мишена, докато отблясъците от дулата нарушаваха тъмнината навън, сякаш я осейваха със звезди. Белкнап чуваше как куршумите рикошират от статуите, с които беше украсен теренът пред вилата. Опитвайки се да избегне огъня, насочен срещу него, се молеше да не го застигне някой рикоширал куршум. Дишайки тежко, без да обръща внимание на нараняванията си, той сви наляво и се втурна с всички сили към тухления дувар, който бележеше края на собствеността, и го прескочи. Остра като бръснач ограда от бодлива тел разкъса дрехите му, като половината му риза остана на бодлите. Докато се шмугваше из градините на съседните консулства и музеи по улица „Анджело Масина“, знаеше, че всеки момент левият му глезен ще го присвие от болка, че мускулите и ставите му щяха да започнат да се съпротивляват. За момента обаче адреналинът притъпяваше болките. Беше благодарен за това и за още нещо.

Остана жив.

Конферентната зала вонеше от надупчени тела и тяхното съдържание: засъхнала кръв, примесена с остатъци от преработена храна и фекалии. Беше зловонието на кланица, насилие срещу обонянието. Стените, кожата върху столовете и скъпите тъкани бяха напоени в сироп от кръв и нечистотии.

По-дребният от телохранителите на американеца почувства остра болка, която премина в горната част на гърдите му — куршум се бе забил в рамото му и вероятно пронизал белия му дроб. Но той остана в съзнание. През полуотворените си очи огледа касапницата в залата, ужасното перчене на забрадените с кафиета нападатели. Само мъжът, който се представи с името Рос Маккибин, не беше прострелян и докато се блещеше, парализиран от ужас и изумление, нападателите нахлупиха грубо върху главата му брезентова качулка. След това отведоха бързо шашнатия американец обратно по стълбите.

Телохранителят, мъчейки се да си поеме въздух, докато сакото му се напояваше с кръв, дочу ръмженето от двигателя на микробус. През прозореца успя да мерне за последен път американеца с ръце, вързани отзад. Изблъскаха го грубо в задната част на микробуса, който изчезна в прашната нощ.

Телохранителят измъкна малък мобилен телефон от вътрешния си джоб. Беше предназначен само за спешни ситуации. Неговият водещ офицер в отдел „Консулски операции“ го беше предупредил за това. Мъжът натисна поредица от единайсет бутона с дебелите си пръсти, изцапани с кръв.

— Химическо чистете на „Харисън“ — заяви отегчен глас от другата страна на линията.

Мъжът пое дълбоко въздух, опитвайки се да напълни ранените си дробове, преди да говори.

— Отвлякоха Полукс.

— Повтори — каза гласът.

Американското разузнаване настояваше посланията да се повтарят, вероятно за проверка на автентичността на гласа, и телохранителят го направи. Не беше нужно да се конкретизират времето и мястото; телефонът съдържаше военен тип устройство джипиес, което показваше не само датата и времето по електронен път, но и предоставяше данни за мястото с точност до девет метра в хоризонтална плоскост. Те знаеха къде се намира Полукс.

Но къде ли щяха да го отведат?

— Да върви в ада — избухна оперативният директор, а жилите на врата му се издуха.

Посланието се получи в специален отдел на Бюрото за разузнаване и проучване към Държавния департамент на САЩ и бе предадено на най-високото равнище на оперативната йерархия за шейсет секунди. Отдел „Консулски операции“ се гордееше със своята организационна експедитивност, която нямаше нищо общо с тромавите и бавни процедури в по-големите шпионски служби. А и шефът на отдела беше дал да се разбере, че работата на Полукс е от приоритетно значение.

Застанал до прага на кабинета на шефа на отдела, младшият оперативен служител с кожа в цвят на кафе с мляко, вълниста коса, която растеше сбита, гъста и напред, потрепери, сякаш се бяха скарали на него.

— Простотия! — извика оперативният директор и удари с юмрук по масата.

После се плъзна назад със стола си и стана. На слепоочието му пулсираше вена. Казваше се Гарет Дракър и се бе облещил срещу младши оперативния агент на прага, но всъщност не го виждаше. Все още не. Накрая очите му се съсредоточиха върху чернокожия млад служител.