Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Моментът не можеше да бъде по-добър за Белкнап — или по-лош. През двете десетилетия, които бе работил като агент на терен, той беше започнал да изпитва страхопочитание към късмета, който идва почти винаги твърде късно. Случи му се в началото на неговата кариера в Източен Берлин. Случи се и преди седем години в Богота. Случваше се отново в Рим. Хубавите неща стават от третия път, настояваше неговият добър приятел Джаред Райнхарт.

Известно им бе, че Ансари е на път да сключи голяма оръжейна сделка, която предвиждаше серия от едновременни покупко-продажби между няколко страни. Ако се съдеше по наличната информация, ставаше дума за огромна и изключително сложна сделка — нещо, което вероятно само Халил Ансари бе в състояние да организира и осъществи. Според сведения от информатори окончателното уреждане на сделката щеше да стане тази вечер чрез междуконтинентална конферентна връзка. Макар че използването на чисти линии и модерно кодиране изключваше възможността от прилагане на СИГИНТ (разузнаване чрез прехващане и анализ на сигнали), откритието на Белкнап бе променило всичко това. Ако той успееше да постави подслушвателно устройство на точното място, отдел „Консулски операции“ щеше да събере безценна информация за това, как функционираше мрежата на Ансари. С малко късмет престъпната мрежа можеше да бъде разобличена, а един търговец на смъртта, мултимилионер — изправен пред правосъдието.

Това бе добрата новина. Лошата новина бе, че Белкнап успя да засече Ансари едва преди няколко часа. Нямаше време за координирана операция, нито за подкрепление или одобрение на плана от главната квартира. Нямаше никакъв друг избор, освен да действа сам. Не можеше да пропусне възможността.

Картата за идентификация с неговата снимка, закачена за памучната му риза, бе на името на Сам Нортън, един от архитектите на обекта, ангажирани с поредния ремонт, служител в британската архитектурна компания, отговаряща за проекта. Тя му осигури достъп до къщата, но не можеше да обясни какво прави на третия етаж. Още по-малко можеше да обясни присъствието му в личния кабинет на Ансари. Ако го откриеха тук, работата му бе спукана. Същото щеше да стане, ако откриеха охранителя, когото свали със стреличка с приспивателно и затвори в един от килерите. Операцията му щеше да приключи с фатален край. Той също.

Белкнап си даваше сметка за тези факти, без много да му мисли и с безразличие, сякаш ставаше дума за правилата за движение по пътищата. Оглеждайки кабинета на оръжейния търговец, той изпита нещо като оперативно вцепенение; видя себе си от перспективата на наблюдател без тяло някъде високо горе. Керамичният елемент на микрофона трябваше да се скрие някъде, но къде? Ваза с орхидея на бюрото. Вазата щеше да послужи като естествен увеличител на звука. Тя щеше да бъде проверена също от екипа, който следеше за подслушвателни устройства, но чак на сутринта. Детектор, регистриращ ударите по компютърна клавиатура — Белкнап разполагаше с най-новия модел — щеше да записва електронните съобщения, печатани върху компютъра на Ансари. В слушалката му се чу слабо писукане, радиосигнал от миниатюрния детектор на движение, който Белкнап беше оставил в коридора отвън.

Някой щеше да влезе всеки момент в стаята. Лошо. Много лошо. Каква ирония само. Беше прекарал по-голямата част от годината, опитвайки се да открие местонахождението на Халил Ансари. Сега имаше опасност Халил Ансари да открие него.

По дяволите! Не очакваше Ансари да се върне толкова скоро. Белкнап огледа безпомощно стаята с марокански плочки. Нямаше къде другаде да се скрие, освен в малката стаичка в ъгъла близо до бюрото. Не беше никак добре. Белкнап веднага се вмъкна вътре, наведе се и легна на пода. В стаичката беше неприятно топло, пълно с бръмчаща компютърна апаратура. Броеше секундите. Миниатюрният детектор на движение, който беше оставил в коридора отвън, можеше да се задейства от хлебарка или мишка. Дали пък тревогата не беше фалшива?

Не беше. Някой влизаше в стаята. Белкнап надникна през тесен процеп и забеляза фигурата. Халил Ансари: мъж, у когото всичко клонеше към закръгленост. Тяло, състоящо се от овали, каквито се рисуват на упражнение по класическо рисуване. Дори късо подстриганата му брада беше заоблена. Устните, ушите, брадичката, бузите му бяха пълни, меки, кръгли, пухкави. Беше облечен в бял копринен кафтан, който падаше свободно около кръглото му тяло на дипли, докато вървеше към бюрото си. Само погледът на йеменеца беше остър, очите му, изучаващи стаята като въртяща се сабя на самурай. Дали беше усетил Белкнап? Той разчиташе на тъмнината в стаичката за прикритие. Беше разчитал на много неща. Ако преценката му бе погрешна, с него е свършено.