Робърт Лъдлъм: Стратегията „Банкрофт“

— Този път го хвана — каза Белкнап. Кой, по дяволите, си ти? — искаше му се да го попита, но реши да премълчи.

— Не съвсем — каза неговият спасител. Хванах го заедно с теб.

— С мен.

Стъпките от „Маркс Енгелс форум“. Начинът, по който изчезна, характерен за истински професионалист. Отражението на върлинестия работник, което се мярна като призрак върху стъклените стени на „Палас дер републик“.

— Единствената причина, поради която стигнах до тук, е, че те проследих. Ти приличаше на — чакай да се сетя. Беше като хрътка по следите на лисица. А аз като провинциален благородник в брич за езда. — Замълча за миг и огледа наоколо внимателно. — Мили Боже. Човек може да си помисли, че тук е отседнала някоя рок звезда, която си пада по долнопробни хотели. Но мисля, че улучихме десетката, нали така? Работодателите ми, във всеки случай, няма да са недоволни. Господин Лъгнър беше толкова лош пример за трудещия се шпионин, който живее на ръба и е изложен на риска да умре. Сега той вече с добър пример — погледна тялото на Лъгнър и после долови погледа на Белкнап. — Това е нещо като отплата за греховете.

Белкнап огледа наоколо, видя как кръвта на тримата убити мъже попива в червения килим и се слива с неговия цвят. Доповръща му се.

— Как стана така, че започна да ме следиш?

— Разузнавах — или, ако трябва да бъда честен, се размотавах — из Александерплац, когато си помислих, че разпознах физиономията ти от Букурещ. Не вярвам в съвпадения, а ти? Знаех само, че беше негов куриер. Струваше си да заложа на това.

Белкнап се загледа втренчено в него.

— А сега — продължи бързо Райнхарт — въпросът е: приятел ли си, или враг?

— Моля?

— Неделикатно е, знам. — Премигна уж самоукорително. — Все едно да говориш за работа на вечеря или да питаш на коктейл кой как си изкарва прехраната. Интересът ми е чисто практичен. Бих искал да знам, ами, искам да знам дали работиш за албанците. Носеха се слухове, че според тях г-н Лъгнър оставил истински добрата информация за техните източноевропейски съперници, а знаеш какви са албанците, когато се наежат. А що се отнася до българите — само не ме карай да се стряскам. — Докато говореше, измъкна носна кърпа и избърса брадичката на Белкнап. — Не се среща всеки ден комбинация от смъртоносност и тъпотия. Затова трябва да те попитам — добра фея ли си, или лоша фея? — Подаде носната кърпа на Белкнап с усмивка. — Имаше малко кръв там — обясни той. — Задръж я.

— Не разбирам — каза Белкнап, а гласът му издаваше смесица от недоверие и страхопочитание. — Току-що си рискува живота, за да спасиш моя… без дори да знаеш дали съм твой съюзник, или враг?

Райнхарт сви рамене.

— Да кажем, че имах добро предчувствие. Това е късметлийска работа, ако не пуснеш заровете, не си в играта. О, преди да отговориш на въпроса, трябва да знаеш, че съм тук като неофициален представител на Държавния департамент на САЩ.

— Мили Боже — Белкнап се опита да съсредоточи мислите си. — „Консулски операции“? Екипът на Пентиъс?

Райнхарт само се подсмихна.

— И ти си от „Консулски операции“? Трябва да имаме някакво тайно ръкостискане, знаеш ли? Или клубна вратовръзка, само че трябва да оставят на мен да избера десена.

— Копелетата — каза Белкнап, шашнат от откритието. — Защо никой нищо не ми е казал?

— Остави ги сами да се досетят — това е философията. Ако попиташ момчетата от „Консулски операции“ на улица 2201С, ще ти обяснят, че това е процедура, която понякога използват, особено ако са замесени самостоятелни оперативни агенти. Отделни и несвързани помежду си тайни единици. Ще ти разкажат чудеса за оперативното разделение. Потенциалната полза е, че опашката ти си е само твоя. Освен това се избягва груповото мислене, клишето, налице са по-широк диапазон от подходи. Това ще ти кажат. Но истината, ако слушаш мен, е, че си беше най-обикновено прецакване. Просто като фасул. — Докато говореше, вниманието му привлече барче от махагон и месинг в ъгъла на кабинета. Вдигна една бутилка и засия. — Двайсетгодишна сливовица от Сувоборска. Не е зле. Мисля, че и двамата си я заслужихме. — Наля в две малки чашки и подаде едната на Белкнап. — До дъно! — извика той.

Белкнап се поколеба и после погълна съдържанието на стъклената чаша, а мозъкът му продължаваше да работи трескаво. Всеки друг оперативен агент на мястото на Райнхарт щеше само да наблюдава. Ако се наложеше пряка намеса, щеше да избере момента, след като Лъгнър и неговите наемници вече бяха употребили оръжията си. На Белкнап щяха да връчат посмъртно медал, който да положат върху ковчега му; Лъгнър щеше да бъде убит или заловен. Вторият оперативен агент щеше да получи похвала и повишение. Организациите ценяха повече предпазливостта от храбростта. От никого не биха очаквали да нахълта сам в помещение с трима въоръжени мъже с насочени оръжия. Подобно действие противоречеше на логиката, да не говорим за стандартните оперативни процедури.