Робърт Лъдлъм: Стратегията „Банкрофт“

В този момент обаче чу, че се отваря вратата на апартамента зад него, почувства топла струя въздух, а веднага след това и силен удар по врата си. Мощни ръце го свалиха на земята и го тръшнаха с лице към дървения паркет на вестибюла. Невидимите ръце го притиснаха, измъкнаха малкия пистолет, скрит в кобура на глезена му. После го избутаха в съседна стая. Зад него се затвори врата със силен трясък. В стаята със спуснати щори беше тъмно; единствената светлина влизаше от тесен еркерен прозорец, който гледаше към улицата, а мракът навън трудно можеше да разсее мрака вътре. Минаха няколко минути, преди очите му да се адаптират.

По дяволите! Дали отдавна го следяха?

Сега виждаше ясно онова, което го заобикаля. Беше в нещо като домашен кабинет със скъп турски килим на пода, огледало с рамка от абанос на стената и огромно бюро в стил Бидермайер.

Зад него стърчеше Ричард Лъгнър. Мъж, с когото никога не се бе сблъсквал, но чието лице щеше да разпознае навсякъде. Устата като цепка, дълбоко хлътналите бузи, белега с дължина пет сантиметра, който минаваше накриво през челото му като втора лява вежда: снимките бяха напълно справедливи към него. Белкнап мярна малките зли, черни като въглени очи на мъжа. А в ръцете на Лъгнър видя мощна ловджийска карабина, дулата на чиято двойна цев го стрелкаха като втори чифт очи.

Още двама въоръжени мъже — добре обучени професионалисти, което личеше от поведението им, от позицията за стрелба, която бяха заели, от фокусираните им погледи — стояха от двете страни на бюрото на Лъгнър с оръжия, насочени към Белкнап. Хора от частната му охрана — веднага се досети Белкнап — мъже, на чиято преданост и компетентност можеше да разчита, мъже, на които вероятно сам плащаше и чието състояние зависеше от него. За човек в положението на Лъгнър инвестирането в такава свита си струваше. Двамата въоръжени мъже сега се доближиха до Белкнап и застанаха от двете му страни с насочени оръжия.

— Упорита малка гадина — проговори най-после Лъгнър. Гласът му бе гърлен. — Ти си като човешка форма на кърлеж.

Белкнап не отговори. Очертанието на огневата линия бе повече от ясно и професионално направено; никакво внезапно движение не можеше да промени геометрията на смъртта.

— Майка ми навремето отстраняваше кърлежите от нас, децата, с нагорещена игла. Боли жестоко.

Един от неговите лични телохранители издаде мек гърлен смях.

— О, не се прави на толкова невинен — продължи предателят. — Сводникът в Букурещ ми каза за разговора ти с него. Сега ръката му е превързана. Не звучеше никак доволен. Бил си лош . — Въздишка на насмешливо неодобрение. — Боят не решава нищо. Не си ли внимавал в седми клас? — Странно намигане. — Жалко, че не съм те познавал в седми клас. Щях да те науча на това-онова.

— Майната ти — думите излязоха от устата на Белкнап като ръмжене.

— Спокойно, спокойно. Трябва да владееш чувствата си или някой друг ще ги овладее. — Е, новобранец, кажи ми как ме намери? — Погледът на Лъгнър стана решителен. — Трябва ли да удуша малкия Инго? — Той сви рамене. — Е, детето самичко си призна, че обича грубата игра. Казах му, че ще го отведа на място, където никога не е било. Следващия път ще стигнем до края. Не мисля, че на някой ще му пука от това.

Белкнап неволно потръпна. Двамата наемници на Лъгнър само се ухилиха самодоволно.

— Не се притеснявай — каза изменникът, преструвайки се, че го успокоява. — Ще заведа и теб на място, където никога не си бил. Изпразвал ли си някога карабина „Мозберг“ отблизо? В човек, имам предвид. Нищо не може да се сравнява с това.

Погледът на Белкнап се премести от бездънно черните дула на карабината към бездънно черните очи на Лъгнър.

Погледът на самия Лъгнър се премести към стената зад пленника му.

— Спокойствието ни няма да бъде нарушено, обещавам ти. Невероятно дебела е зидарията в този апартамент. Меките оловни сачми само ще надраскат мазилката. Да не говорим за допълнителното шумоизолиране. Помислих си, че не трябва да безпокоя съседите само защото едно момче Банхоф се е оказало дрънкало. — Плътта се оттегли от порцелановите му зъби в подобие на усмивка. — Но при теб ще е по-различно. Знаеш ли, този мозберг всъщност ще отнесе голяма част от диафрагмата ти. Следиш ли мисълта ми, ще остави дупка, през която ще можеш да си пъхнеш ръката.

Белкнап се опита да помръдне, но имаше чувството, че е закован на място и притиснат с мощни стоманени ръце.

Лъгнър погледна двамата наемници; приличаше на готвач, който демонстрира по телевизията изненадваща кулинарна техника.