Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Банкрофт се обърна към своята братовчедка.

— Това струва ли ти се вероятно? — Забелязвайки скептичното й изражение, той каза: — Да се обадим сега, а?

Пол Банкрофт посочи към черна телефонна конзола върху ниска масичка наблизо.

Андреа включи говорителя и натисна внимателно копчетата. След няколко секунди пращене и най-различни звуци се чу ясният звън на отсрещния телефон.

Любезен глас каза:

— Тук Томи Грийн.

— Обаждам се от фондацията „Банкрофт“ — заяви Андреа. — Опитваме се да се свържем със служителя за връзки с обществеността на Генералното консулство.

— Имате късмет — отговори гласът. — С какво мога да ви помогна? Става дума сигурно за образователния симпозиум довечера?

— Извинявайте, г-н Грийн — каза Андреа. — Почти не ви чувам. Ще позвъня пак.

— Фондацията финансира някои образователни програми в Персийския залив — обясни Банкрофт. — Ако сме му звънели, предполагам, че е било свързано с координиране на програмите в емирствата. Но ако искаш, мога да проуча по-подробно. Чували сме, че най-различни закононарушители използват чужди телефонни номера. Така други хора им плащат сметките.

Погледът на Андреа се отмести към поточето.

— Моля ви, не си правете труда — отвърна тя.

Възнамеряваше да го попита за безименния мъж. Но изведнъж си даде сметка, че не би могла да обясни какво лошо е направил мъжът и какво толкова обезпокоително е казал. Когато се опита да формулира наум оплакването си, всичко й се стори толкова истерично, че думите замряха в устата й.

— Знаеш, че винаги можеш да ме питаш за каквото и да било — каза той. — Каквито въпроси имаш.

— Благодаря — отговори тя механично.

— Чувстваш се глупаво. Направи същото, което аз бих направил на твое място. Някой ти подава златна монета и ти я стискаш между зъбите, за да провериш дали е истинска. Натъкнала си се на нещо, което те е озадачило. Имала си нужда да разбереш повече. И няма да бъдеш залъгвана. Ако това е било тест, Андреа, ти го премина с пълен успех.

— Тест. Това ли беше? — напук на себе си тя говореше разпалено.

— Не съм казал това — философът присви устните си, поколеба се. — Но ние сме подложени на проверка всеки ден, всяка седмица, всяка година. Решенията напират. Трябва да правим преценки. А в края на книгите няма отговори. Затова глупостта, както липсата на любопитство, е порок. Форма на мързел. В истинския свят решенията винаги се вземат в условия на несигурност. Познанието винаги е частично. Човек действа, има последици. Ако бездейства, пак има последици. Преди десет години не предприех действия и ние загубихме човек, на когото аз много държах.

— Майка ми — Андреа преглътна с мъка. — Тя знаеше ли за…

— Тета? Не. Но ние можехме да използваме човек като нея. — Очите му искряха. — Знам колко много мислиш за тази част от нейния живот. Но не трябва да се разочароваш от онова, което е в официалните документи. Приносът на твоята майка беше много истински и много важен, много повече, отколкото документите могат да удостоверят. Моля те да не забравяш това. — Той си пое дълбоко дъх. — Лора. Мисля, че я обичах в известен смисъл. Нямам предвид, че е имало нещо между нас, нещо романтично. Тя просто бе толкова жизнена, толкова добра. Прости ми, не би трябвало да те вълнувам с тези неща.

— Аз не съм като нея — каза Андреа с тих глас.

— Разбира се. Но първия път, когато те видях, знаех коя си, защото виждам нея в теб. — Гласът му стана дрезгав и той замълча за миг, преди да продължи. — Когато вечеряхме, отначало имах чувството, че гледам призрачен остатъчен образ върху стар телевизионен апарат. По някакъв начин усетих нейното присъствие. После чувството изчезна и аз можах да те видя такава, каквато си.

Андреа усещаше, че всеки момент ще се разплаче, а бе твърдо решена да не го прави. На какво да вярва? На кого да вярва? Вярвам на твоите инстинкти — й каза Белкнап. Но тя можеше ли да им вярва?

— Андреа, бих искал да ти направя предложение. Желая да се присъединиш към моя вътрешен кръг като съветник. С твоите знания и прозрения — и образованието по история на икономиката — си идеално подготвена за предизвикателството. Можеш да бъдеш полезна на нас. И на света.

— Съмнявам се в това.

— Ти си открила, че аз имам чувства. Mirabile dictu. — Усмихна се тъжно. — Но аз се прекланям пред разума. Не ме разбирай погрешно: моето предложение е рационално. Освен това аз не съм в първа младост, както експертите тук ми напомнят непрекъснато. Тук ме виждаш в качеството на домакин на имение, на което скоро няма да съм господар. Редиците трябва да се напълнят с представители на следващото поколение. А ние не можем просто да пуснем обява във вестниците, нали? Както казах, никой не бива да знае какво правим тук. Дори в самата фондация много малко служители биха оценили по достойнство неотложните дела, с които се занимаваме тук.