Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Предполагам, че приватизацията на естонския оръжеен арсенал не е била официална политика.

Погледът му падна върху старо орехово дърво, което се задушаваше от лоза, увиваща се около клоните му като змия.

— Беше голямо обирджийство в това време на хаос, когато много хора на Изток не виждаха особено голяма разлика между капитализъм и кражба.

— Значи с какво се сблъскваме тук? Казваш, че Генезис е естонски олигарх? Или просто работи чрез него? Каква е картината?

— Казах ти всичко, което знам, което не е много. Намеци и предположения, нали разбираш. Колкото и да е странно, мрежата на Ансари не е намерила за подходящо да ни изпрати една хубава фирмена брошура по пощата.

— Как се вмества Генезис в картината?

Рут премигна леко.

— Моят баща беше любител фотограф. Имаше си тъмна стаичка в мазето. Понякога ние, децата, нахлувахме, докато той проявяваше негативите. Така превръщахме всичките му снимки на фучащи футболни топки в петна от сенки и мъгла. Съдираше ни кожите от бой, но без резултат. Искам да кажа, че нямаме снимка. Разполагаме само със сенки и мъгла.

— Искам само да знам на кого да съдера кожата от бой — продължи да я притиска Белкнап. — Говори, Рут. Кажи ми за Генезис.

— Генезис. Цяла камара истории, свързани с тази легенда. Виж, има някаква мистика в цялата работа. Според една история някой се изпречкал пред Генезис, след което го държали две години в метална гробница, излята по тялото му, поддържали го жив, като го хранели със системи. През това време той не можел да помръдне никоя част от тялото си на повече от сантиметър. Така след две години атрофирал, загубил голяма част от мускулната маса и умрял. Представяш ли си? За подобно нещо е необходима фантазия като на Едгар Алън По. Ще ти разкажа друга история. Идва от сектора в Атина. Според нея една от жертвите му била член на богата корабостроителна фамилия. Но историята всъщност не е за него, а за майка му. Явно майката е била неутешима. Твърди се, че времето лекува всичко, но не и в този случай. Тя поискала да види човека, отнел живота на сина й, и само за това говорела, за нищо друго.

— Искала е отмъщение. Това е разбираемо.

— Дори не това. Тя знаела, че не може да отмъсти. Просто искала да види лицето на Генезис, да погледне този човек в очите. Искала да види нещо, което никой не е виждал. Била е толкова настоятелна, толкова досадна, че един ден пристигнало послание.

— Послание от Генезис?

— В посланието се казвало, че Генезис е чул нейната молба и че ще удовлетвори желанието й. Но на определена цена. Цената била нейният живот. Такива били условията. Можела да приеме или да откаже. Но това били условията.

Белкнап потрепери, но не от лекия ветрец.

— Майката, която била обезумяла от скръб, се съгласила — продължи Рут. Приела условията. Предполагам, че са й дали мобилен телефон и поредица от инструкции, които са я отвели на няколко последователни изолирани места. Тялото й било намерено на следващата сутрин. В сутиена й открили написана от нея бележка, нещо в смисъл, че тя наистина е видяла човека, когото никой не може да види, без да умре. Така всички узнали, че Генезис е изпълнил своята част от сделката. Но най-мистериозното е — така поне се говори, че никои не успял да установи причините за смъртта. Тя просто била мъртва.

— Звучи невероятно.

— Аз съм склонна да повярвам — каза му анализаторката от „Консулски операции“. — Звучи като проклетите градски легенди. Всички сме чували тези истории, но не можем да ги проверим. А ти ме познаваш. Не вярвам в нещо, което не мога да проверя.

— Има много повече неща на небето и земята…

— Може би Може би. Но аз броя само онова, което аз мога да преброя. Ако в гората е паднало дърво и Рут Робинс не получи надеждно потвърждение от разузнаването, за нея дървото все още стои изправено.

Бенкнап я погледна изучаващо.

— Кажи ми за Инвър Брас.

Рут Робинс пребледня. Изведнъж погледът й стана безжизнен.

Минаха няколко секунди, преди да осъзнае защо. Чак след като от ъгълчето на устата й потече тънка струйка кръв, като изцапано с червило. Тялото й се свлече, но тя бе мъртва още преди да падне на земята.

Червената струйка затрептя на обедната светлина.

Гордостта на Пол Банкрофт от базата му в Северна Каролина беше момчешка, преливаща и неизчерпаема. Крачеше наперено по коридорите с гланцирани плочки, покрай стени и стъклени прегради. Какво е това място, все още се чудеше Андреа. Защо той се намираше тук? Минаваха покрай лавици, пълни с документи, безброй редици от компютърни терминали, чуваха бръмчене като в команден център на НАСА. Светлината бе приглушена и равномерна като в библиотека с ценни стари ръкописи. На равни интервали се осветяваха стълбите към по-долния етаж: дървени стъпала и метални парапети, облицовани с плочки площадки. Без съмнение голяма част от сградата бе под земята. Седнали пред компютрите мъже и жени в делови костюми вдигаха погледи за кратко, докато двамата минаваха покрай тях.