Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Кастор — каза тя веднага щом чу гласа му. — Винаги съм искала да те питам дали това е героят от картината — под духовитата й забележка имаше топлота. Не беше редно да й звъни у дома, но тя веднага разбра, че е спешно. — Само секунда — каза Рут и макар че закри с ръка слушалката, той я чу да казва: „Достатъчно телевизия, млади човече! Време е да си лягаш и никакви възражения!“ — Кратка пауза. После тя отново заговори в слушалката. — Та какво каза?

Набързо Белкнап спомена няколко ключови думи, няколко щриха от загадката, над която се блъскаше. При името Генезис чу ясно как тя въздъхна.

— Слушай, Кастор, не мога да говоря по телефона. Но това име фигурира в базата данни и има цяло досие. Напоследък прихванахме разговори, свързани с Генезис, след години мълчание. Знаеш процедурите в службата — не мога да вляза в данните след определен час, дори да искам. Но утре сутринта, след като имам достъп, ще прегледам всички източници. Не е тема, която да обсъждаме по открита линия — вероятно вече извърших нарушение.

— Тогава трябва да се срещнем.

— Не мисля. — В гласа й звучеше притеснение.

— Рут, моля те.

— Ако ме видят да обядвам с теб при сегашното ти положение, може да ме уволнят и да се пенсионирам в някоя от тренировъчните бази.

— Утре по обяд — каза Белкнап.

— Не ме слушаш.

— Парка „Рок Крийк“. Открита, безопасна среща, нали? Кратка среща. Никой няма да научи за нея. Нали се сещаш за конската пътека до дефилето на изток? Ще те чакам там. Не закъснявай.

— По дяволите, Кастор — каза Робинс, но в гласа й имаше примирение.

Рут Робинс си падаше по язденето и често прекарваше обедната си почивка по конските пътеки на парка „Рок Крийк“ — две хиляди акра гориста местност в Северозападен Вашингтон. Бе въпрос на предпазливост да избере място, където тя редовно ходеше: нямаше да има нищо необичайно, ако някой я забележеше, и тя можеше да представи истинска версия за това, къде е ходила, ако се стигнеше до разпит. Но на това място едва ли имаше вероятност да ги видят.

Щеше да вземе някой от ранните полети до „Роналд Рейгън“ или „Дълес“ и да разполага с достатъчно време. Опъна се на леглото и си заповяда да спи; но напоследък все по-малко можеше да разчита на някогашната си способност, развита на терена, да заспива по желание. Лежеше буден в тъмната стая, а от леглото на няколко крачки от него дочуваше дишането на Андреа. И тя се правеше, че спи, но след няколко часа умората надделя. Той сънува хората, които бе загубил. Ивет, която му бе отнета, преди още да стане негова. За Луиза, взривена по време на операция в Белфаст. Процесия от лица премина през дълбините на мозъка му: приятели и любими, които той надживя, приятели и любими, които си отидоха преди него. Само един остана с него през годините, Полукс при своя Кастор.

Джаред Райнхарт който никога не го бе разочарован и когото той разочароваше дори в този момент.

Белкнап си го представи пленен, измъчван, самотен, но не и лишен от надежда, както се надяваше. Полукс бе спасил живота на Кастор неведнъж и докато диша, Кастор нямаше да се откаже от опитите да спаси своя приятел. Дръж се, Полукс. Идвам да те спася. Пътят може да е криволичещ и със завои, но аз ще го следвам, където и да ме отведе.

На сутринта той обясни на Андреа какви са плановете му.

— Това е добре — каза тя. — Междувременно аз ще се опитам да открия „Водната костенурка“. Искам да разбера какво е знаела моята майка.

— Не можеш да бъдеш сигурна, че е имало нещо общо с това. Прицелваш се в тъмното.

— Грешка. Прицелвам се на дневна светлина.

— Ти не си обучена за това, Андреа.

— Никой не е обучен за такова нещо. Но само един от двама ни е член на фондацията. Само един от нас има основателно извинение да бъде там.

— Не е подходящ моментът.

— Значи в момента следваме твоя график?

— Ще дойда с теб. Ще ти помогна, нали?

— Кога?

— По-късно.

Андреа го изгледа мрачно. Изведнъж кимна.

— Добре, както кажеш.

— Вземам полета в девет сутринта, връщам се следобед — каза той. — Не си навличай неприятности дотогава. Поръчай си нещо, не се избивай много на очи и ще си добре.

— Дадено.

— Важно е да играеш по правилата.

— Ще направя точно каквото каза — обеща Андреа. — Можеш да разчиташ на това.

Ще направя точно каквото каза — обеща мило, лукаво Андреа, а мъжът, Тод Белкнап, като че ли повярва. Имаше нещо в погледа му, което казваше, че той няма да изостави собствените си приоритети заради нейните и че нищо няма да го спре да ги следва. Арогантността на мускулестия тип изглеждаше безгранична, но тя нямаше да я спре. Говореха за нейния живот. А какъв беше той в крайна сметка? Официалният му статут изобщо не беше ясен. От онова, което разбра, той е бил изхвърлен от разузнавателната общност основателно. Но тя му вярваше, що се отнася до основните факти. Някой във фондацията „Банкрофт“ се е обадил по телефона на много, много лош човек. Това водеше до предположението, че във фондацията имаше някой, който действаше по свои собствени правила. Най-важният въпрос оставаше дали самият Пол Банкрофт знае за това.