Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Това, което аз търся, не е същото, което търсиш ти.

— Може да има връзка.

— Може да има, може и да няма.

— Докато не разбера повече, съм принуден да се съглася с това. Нека да проучим вероятността за съществуваща връзка. — Мъжът посочи към намиращото се наблизо кресло. — Може ли да седна?

— Това е лудост — каза Андреа. — Аз не знам кой си в действителност. Караш ме да приема нещо, което нямам причини да приема.

— Моят приятел Джаред обичаше да казва: „Хвърли заровете, защото иначе няма да си в играта.“ Нека си представим, че ти и аз поемем по отделни пътища. И повече не се видим. Така ще пропуснем единствената възможност да уредим нещата и за двама ни. Искам да кажа, че да пропуснеш възможност, е друг начин да се възползваш от един шанс и понякога се оказва най-лошият.

— Позволявам ти да седнеш — каза накрая Андреа, — но не можеш да останеш тук.

— Имам новина за теб, Андреа Банкрофт. За теб е по-добре да не оставаш тук.

Двойката, която се регистрира в съседния хотел „Мариот“, не използва нито името Банкрофт, нито Белкнап, а общата стая бе резултат не на интимни отношения, а на най-простите изисквания за сигурност. Въпреки че все още не си вярваха, двамата се съгласиха, че може би търсят едно и също нещо; разговорът трябваше да продължи.

Споделянето на фактите обаче не донесе повече яснота. Всяка надежда историите им да се окажат две съседни парченца от пъзела скоро се изпари. Вместо отговори те откриха, че мистерията се задълбочава.

Пол Банкрофт. Той ли беше Генезис? От нейния разказ Белкнап остана с впечатлението, че той е изключително милосърдна личност или може би точно обратното? Ресурсите, с които разполагаше, да не говорим за интелектуалните му качества, можеха да го превърнат в невероятен съюзник или враг.

— Значи Генезис е прякорът на човека, основал онова нещо Инвър Брас — повтори Белкнап.

— Или може би нещо като титла. Така са наричали всеки, който е бил начело на групата.

— Инвър Брас — дали някой не е възстановил това нещо?

Андреа сви рамене.

— Може ли Пол Банкрофт да го е направил?

— Възможно е. Макар че звучеше доста неодобрително, когато говореше за цялата организация и още по-неодобрително, когато спомена за Генезис. Не че това доказва нещо.

— Един мой приятел обичаше да казва, че всички светци са виновни до доказване на противното — измърмори Белкнап, който се бе изтегнал върху едно от двете легла.

— Цитирал е Оруел — Андреа бе седнала на имитация на античен стол пред имитация на антично бюро, до лакътя й имаше цветни диплянки за забележителностите в близките градове Роли, Дъръм и Чапъл Хил. Фразата „семейно забавление“ бе доста изчерпателно разработена. — Май ще трябва да си спестя оценките. Може би има невинно обяснение. Може би всичко това е някакво голямо недоразумение, Може би… — Тя го погледна пронизващо. — Това за мъжа в Дубай е твое твърдение. Може да си измислиш.

— И защо ще го правя?

— Откъде, по дяволите, мога да знам? Просто изброявам вероятностите. Не вземам страна.

— Ами престани.

— Да престана какво?

— Престани да не вземаш страна.

Стиснатите устни на Андреа издаваха решителност и неодобрение.

— Виж, късно е. Ще си взема душ. Защо не поръчаш нещо от рум сървис. Ще хапнем и после — ще измислим нещо. Но, проклет да си, ако смяташ да ме държиш като пленница, дай ми поне мобилния телефон.

— Това не може да стане. И е за твое добро. Повярвай ми. Може да си в опасност.

Тя се намръщи.

— За Бога…

— Не се притеснявай. Няма да използвам четката ти за зъби.

— Не говоря за това и ти го знаеш — тросна се тя.

— Предпочитам да знам, че си някъде, където си ми пред очите.

— Това ли предпочиташ? А какво предпочитам аз, има ли значение? — Андреа блъсна зад себе си вратата на банята.

След като чу душа да тече, той взе телефона и се обади на своя стара връзка в „Консулски операции“. Името й бе Рут Робинс, която започна работа отначало в Бюрото за разузнаване и проучване в Държавния департамент. Белкнап бе човекът, който й помогна да се издигне и уреди да я преместят в „Консулски операции“. Той оцени по достойнство нейния ум, анализаторските й умения и инстинкти, които надхвърляха много повече нужните качества за най-обикновено сортиране и сравняване на информацията. Понякога съзираше у нея сродна душа, макар че тя работеше не на терен, а в офис, царство на кабели, предаватели и компютри. Вече над петдесетте, тя беше едра жена с невероятно присъствие на духа. Беше отгледала сама две момчета — съпругът й, военен, бе загинал при учения — и притежаваше майчино око за слабостите на доминираната от мъже служба, където бе направила кариерата си.