Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Полицаите си дадоха вид, че искат да помогнат, но очевидно приеха разказа й с известен скептицизъм, който се засили, след като се опитаха да проверят фактите. Тя им каза, че е била взета от шофьор, а те успяха само с няколко телефонни обаждания да установят, че колата е взета под наем. Не само това, но и регистрите показаха, че вие сте наели колата, госпожице Банкрофт.

Започнаха да й задават въпроси, чиято цел бе да се установи каква е „връзката“ й с непознатия. А някои от подробностите, които им съобщи, не прозвучаха правдоподобно. Казвате, че той просто е изчезнал? И как така не е попитала за името му, след като се оказва, че е научила толкова странни факти за него? След час в полицейския участък на двайсет и трети район на Атлантик авеню, тя започна да се чувства като заподозряна, а не като жертва. Южняшката любезност на полицаите не изчезна нито за миг, но тя бе убедена, че представляваше за тях нежелан вид аномалия. Обещаха, че ще направят допълнителна проверка в компанията за наемане на автомобили, че ще вземат отпечатъци от пръсти от автомобила, а също и нейните, за да ги изключат. Щяха да я уведомят, ако има някакво развитие по случая. Но за тях най-правдоподобно обяснение било, че си имат работа с откачалка.

На петия етаж тя изчака пиколото да й покаже банята и дрешниците и го освободи, като му пусна бакшиш. Отвори ципа на пътната чанта, закачи в дрешника съдържанието й и след това се обърна към прозореца.

Усети как сърцето й спря да бие, преди да осъзнае защо.

Мъжът. Едрият мъж с пистолета. Беше в нейната стая. Изправен пред прозореца със скръстени пред гърдите ръце.

Знаеше, че трябва да избяга, да се обърне и да изчезне от хотелската стая. Но мъжът стоеше напълно неподвижен, без да я заплашва с нещо. Тя потисна надигналата се в гърдите й паника. Можеше да остане още няколко секунди, без да се изложи на по-голям риск, и да научи нещо важно.

— Защо си тук? — попита тя студено.

Можеше да го попита как се е озовал в стаята, но можеше и сама да се опита да разбере. Явно се е криел зад тежките завеси, събрани в единия край на прозореца, когато тя влезе в стаята. Може да се е обадил в големите хотели и да е разбрал, че е отседнала тук. Добрал се е до номера на стаята й с най-обикновен подкуп. Важно беше не как се е озовал тук, а защо.

— За да продължим от там, където прекъснахме — отвърна мъжът. — Не се представихме, както трябва. Името ми е Тод Белкнап.

Андреа усети нов пристъп на паника. Очите й се разшириха.

— Ти ме дебнеш.

— Какво?

— Имаш някакви болни сексуални фантазии…

— Не се самоласкай — каза мъжът и я отряза с презрително сумтене. — Не си мой тип.

— Тогава…

— Освен това не си добър слушател.

— Значи цялата история около отвличането с насочен пистолет е била нещо като заблуда. — Очите й се присвиха. Странно, но чувството й за страх изчезваше. Тя можеше да се обърне и да избяга — знаеше много добре. Но някак си не усещаше директна заплаха. — Виж, съжалявам, че извиках ченгетата — излъга тя.

— Наистина ли? Аз не съжалявам — дълбокият баритон на мъжа бе успокояващ и внушителен. — Подсказа ми някои неща.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно по този най-тъп начин би постъпил всеки обикновен гражданин. Вече съм сигурен, че не ме мамиш. Мисля, че теб са измамили.

Андреа мълчеше, но мислите й напираха. Накрая тя проговори.

— Слушам те. Кажи ми отново чий е онзи мобилен телефон. Чийто номер фигурира в книжата на фондацията.

— Принадлежеше на един мъж от бизнеса с поръчкови убийства. Професионалист, наемен убиец.

— Защо някой от фондацията „Банкрофт“ ще се обажда на човек като този?

— Ти ми кажи.

— Не знам.

— И все пак не изглеждаш съвсем шокирана.

— Шокирана съм, но не съвсем — каза тя.

— Добре тогава.

— Ти каза, че си оперативен агент от кариерата. На кого мога да се обадя в което там място си работил? — попита тя и се подсмихна.

— Да не би да искаш препоръки?

— Нещо такова. Това проблем ли е?

Той я изгледа критично.

— Защо първо аз да не звънна във фондацията „Банкрофт“? И да попитам какво правиш тук? И по-точно в Изследователския триъгълен парк. Първоначалната ти резервация бе в „Радисън“, нали?

— Едва ли е добра идея — каза Андреа.

Ледена усмивка.

— В такъв случай ще си траем и двамата.

— Разговорът свърши.

— Наистина ли? — мъжът отново не се помръдна. Явно съзнаваше, че пълната неподвижност бе единственото нещо, което я караше да отложи бягството от стаята. — От моя гледна точка той дори не е започнал. През последните два часа имах възможност да анализирам нашата среща, започвайки с различни предпоставки. Непознат те заплашва с оръжие. Ти го питаш дали не го е изпратила фондацията „Банкрофт“. Какво ми говори това? Че има нещо в тази институция, което те безпокои. Нещо, което те кара да се страхуваш от най-лошото. Каквото и да е това, явно е свързано с внезапното ти пътуване до парка. Ти закупи билета в същия ден, в който се качи на самолета. Това е малко необичайно. Търсиш нещо, също като мен.