Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Вземи парите ми — примоли се тя.

— Много ти се иска — тросна се шофьорът със смразяващо презрение.

Гърлото й се сви от страх. Тя осъзна, че прекалено оптимистично е предположила, че мъжът се интересува от парите й. А беше наистина здрав екземпляр. Единственото, с което тя разполагащо, бе евентуалната изненада. И вероятността той да я подцени.

Кой бе най-тежкият предмет, който имаше подръка? Четка за коса, мобилен телефон, писалка „Крос“, подарък от майка й… и какво още? Опита се да се съсредоточи и пусна лявата ръка до глезена си. Когато отново вдигна очи, мъжът прескачаше предната седалка, за да седне до нея. Закратко ръцете му щяха да бъдат заети. Тя се простори на дребна, примирена и безопасна.

Стискайки в дясната си ръка обувката с тънко като шило токче, тя замахна внезапно с тока напред към лицето му, целейки се в очите, като едновременно издаде пронизителен писък.

Обувката обаче мина на сантиметри от очите на мъжа, който сграбчи китката й с желязната си ръка и я изблъска. Без много да му мисли, тя замахна с другата си ръка към неговия нос. Спомни си какво й бе казала нейната съквартирантка, която тренираше бойни изкуства, а именно, че жертвите се страхуват да ударят нападателите си по лицето и така стават жертва на собствения си страх от агресия. Целиш се в очите им, смачкваш им носовете, нанасяш максимално поражение — до това се свеждаха тренировките. Твоят най-голям враг си самата ти — винаги й казваше Алисън.

Да бе, пълни глупости. Най-големият й враг беше този кучи син, който се опитваше да я убие и който си дръпна точно навреме главата, за да избегне удара. Каквото и да ми се случи — помисли си тя, удряйки яростно, докато се опитваше да отвори вратата, — поне никой няма да каже, че съм се дала лесно.

Но мъжът бе неудържим, силен и предвиждаше всяко нейно движение. Затискайки я под себе си, той изрева въпроса.

— Защо уби Том Мичъл?

Андреа премигваше неразбиращо, но чудовището продължаваше да я обсипва със странни въпроси. Мичъл. Навахо Блу. Джералд — или май Джаред — Райнхарт. Порой от имена, обвинения.

— Как го уби, по дяволите? — С бързо движение той бръкна в джоба на сакото си и измъкна пистолет. После го допря до главата й. — Иска ми се да те застрелям — каза той с глас, пропит с омраза. — Опитай се да ме убедиш, че не трябва.

Тод Белкнап изгледа кръвнишки своята пленница. Беше дива котка, остави му рани, които утре щяха да го болят без съмнение. Но беше изцяло въпрос на животински дух; нямаше никакви признаци, че е тренирана. Това бе един от няколкото елемента, които не се връзваха. Другият бе, че тя изглеждаше искрено изненадана от неговите въпроси. Можеше да е превъзходен лъжец; нищо, което научи досега, не изключваше възможността тя да е Генезис или някой от приближените му. Но и нищо не доказваше тази хипотеза.

Разучи я внимателно, докато държеше пистолета опрян до главата й. Още един въпрос се мерна в главата му като риба в мътно езеро. Не беше ли всичко прекалено лесно? Беше купила билета за самолета на свое име. И така то се появи в списъците на пътниците. Беше се възползвала от услугите на платинената си карта, уреждайки да я вземе кола с шофьор, отново с истинското си име. Отърваването от шофьора бе детска игра, която му струваше няколко банкноти и вълнуваща история за изненада за рождения ден. Ако тя наистина беше професионалист, трябваше да бъде сигурна, че никой няма да я проследи. Тогава вероятно беше необучен наемник — човек, когото използваха от време на време и чието аматьорство говореше за нейната невинност. Или може би грешеше? Но тогава защо ще звъни от своя телефон на водача на убийците в Дубай?

Жената се мъчеше да контролира дишането си. Забеляза, че тя беше привлекателна и може би бивша спортистка. Може би я използваха за примамка?

Имаше толкова много въпроси. Нуждаеше се от отговори.

— Имам един въпрос към теб — каза жената. Кой те изпрати? От фондацията „Банкрофт“ ли си?

— Не можеш да ме заблудиш — сопна й се Белкнап.

Тя си пое дъх, примесен със страх.

— Ако възнамеряваш да ме убиеш, мисля, че имам право да знам истината. Вие ли, хора, убихте майка ми?

За какво, по дяволите, говореше тя?

— Твоята майка?

— Лора Пери Банкрофт. Умря преди десет години. В автомобилна катастрофа, както ми казаха. Винаги съм вярвала, че е така. Но не съм сигурна, че вярвам вече.

Белкнап не успя да прикрие учудения си поглед.

— Кой си ти? — попита тя със сподавен плач в гласа. — Какво искаш?