Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Дали в действителност истината не бе по-сложна? Само ако можеше да поговори с Пол Банкрофт — но никой във фондацията не можеше да й каже кога се връща, а тя не можеше да чака повече. Сънищата и кошмарите все повече се насочваха към мистерията, заобикаляща този обект в Изследователския триъгълен парк. Фондация във фондацията? Ако е така, дали Пол Банкрофт знае за това? Дали майка й не бе научила нещо? Твърде много въпроси, твърде много неизвестни. Отново изглеждаше, че покрита с пепел жарава се е разгоряла. Нещо я влечеше натам. Както нощна пеперуда се привлича от пламък?

Бездействието я побъркваше. Вероятно бе лудост да тръгне сама към Триъгълния парк, но да седи със скръстени ръце, бе друга форма на лудост. Може би ясните, баналните факти щяха да успокоят веднъж завинаги трескавото й въображение; в края на краищата не бе изключено да има досадно обяснение, което тя е пропуснала. Но нямаше да намери покой, докато не разгадаеше аномалиите, които разкри.

„Водна костенурка“ 1.

Явно се дължеше на настроението й, но след като самолетът кацна, всичко наоколо й се стори зловещо, дори гигантският надпис Роли Дъръм с огромни сини букви. Летището, което едва ли се различаваше със стерилния си модернизъм от стотиците други из страната, й се стори като джунгла.

Ако трябваше да бъде честна към себе си, тя просто страдаше от тежка невроза. Почти всяко лице й се виждаше подозрително. Усети се, че наднича в детска количка, за да се увери, че не е използвана само за заблуда от някой, който я следи. Бебето й изгука и тя се почувства засрамена.

Стегни се, Андреа.

Взе съвсем малко багаж в един куфар, който прибра в отделението над седалката. Сега тя го буташе пред себе си, докато се придвижваше към изхода за транспортни средства. Група мъже с написани на ръка имена върху табелки висяха на изхода, възползвайки се от климатика. Андреа бе уредила да й пратят шофьор, но не виждаше някой да държи табелка с името й. Тъкмо смяташе да тръгне към стоянката за таксита, когато забеляза към изхода да крачи мъж с табела, върху която с печатни букви бе изписано: А. БАНКРОФТ. Мъжът бе закъснял с няколко минути. Тя му махна с ръка, отпъждайки едновременно и чувството си на раздразнение. Шофьорът — невероятно хубав мъж, забеляза тя, със сиви очи — кимна, взе куфара й и го понесе към тъмносин буик. Около четирийсетгодишен, той беше едър, но с лека походка. Не, не точно едър. Андреа коригира първото си впечатление. Беше просто мускулест, вероятно пристрастен към фитнеса. Челото му бе зачервено сякаш скоро е бил изложен на слънце.

Даде му адреса на хотела си от веригата „Радисън“ и мъжът мълчаливо и плавно подкара буика, смесвайки се с автомобилния трафик от летището. За първи път Андреа си позволи да се поотпусне. Но мислите, които нахлуха в главата й, бяха всичко друго, но не и ведри.

Колко бързо един сън можеше да се превърне в кошмар. Лора Пери Банкрофт. Забелязвайки името й напечатано прегледно върху формулярите на регистъра, изпадна в шок, а споменът за това все още притежаваше силата да я изпълва със скръб. Смъртта на майка й хвърли сянка върху нейния живот. И все пак доколко можеше да се довери на собствените си чувства, на собствените си подозрения? Може би бе под въздействието на майчиното отчуждение и заблуда, дължащо се на любов, преданост и скръб. Наистина ли Банкрофт й бяха навредили, или тя сама си бе навредила със своя безсилен гняв? Дали разбираше достатъчно добре собствената си майка? Имаше толкова много въпроси, които й се щеше да й зададе. Толкова много въпроси.

Въпроси, на които майка й никога нямаше да е в състояние да отговори. Толкова неща бяха погубени при тая автомобилна злополука. И Андреа изпитваше болка — болеше я цялото тяло — винаги когато се сетеше за случилото се.

Колата сякаш се движеше по неравен терен и Андреа отвори очи, поглеждайки за първи път. Намираха се на почти изоставен провинциален път с две платна, а колата отбиваше през дясното платно към банкета, забавяше и…

Не може да бъде.

Тя политна рязко на една страна, коланът през рамото й се опъна и я дръпна, докато колата направи обратен завой, излезе от банкета и спря в гъсталак край пътя. Господи… Това беше капан.

Дали шофьорът бе проучил предварително това скрито място, съзнавайки, че тя няма да се досети какво става, докато не стане твърде късно?

Мярна лицето на шофьора в огледалото за обратно виждане, забеляза изражение на гняв и омраза, от които направо й спря дъхът.