Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Достатъчно! — прекъсна го американецът. — По дяволите, чух достатъчно. Да не искаш да ми кажеш, че Полукс е в лапите на тоя Генезис?

Хабиб Алмани сви рамене.

— Не сме ли всички в неговите лапи?

После наведе глава и я обви с ръцете си, сякаш да се скрие от ужаса. Но нямаше къде.

— Мамка ти, ще отговориш на въпросите ми или ще ти прережа гърлото, ще ти откъсна топките и ще ги напъхам в хранопровода ти. Нищо оригинално, но върши работа.

Белкнап извади сгъваем нож от джоба си и го размаха пред гърлото на арабина.

— Нямам повече отговори — каза той изнемощял. — За Полукс, за Генезис — казах ти всичко, което знам.

Белкнап се вгледа в лицето му и се увери, че казваше истината. Нямаше какво повече да научи от него.

Момчето го чакаше пред джипа, когато Белкнап се появи мрачен. Черната лъскава коса на Баз бе поръсена с прахоляк, разнасян от пустинния вятър.

— Влизай — измърмори Белкнап.

— Трябва да направиш още едно нещо — каза момчето.

Белкнап го погледна и изведнъж усети непоносимата жега, която се надигаше на вълни от самата земя.

— Видя ли в шатрата едно момиче, тринайсетгодишно, което князът държи като наложница?

Белкнап кимна.

— Арабско момиче.

— Трябва да се върнеш и да го отведеш — инструктира го Баз и за да покаже колко е решителен, скръсти кльощавите си ръце пред гърдите. Пое дълбоко дъх и погледна американеца. За първи път очите му бяха влажни. — Тя ми е сестра.

На един час път с кола извън Буенос Айрес, Каса де Оро беше кръстоска между класическа хасиенда и ренесансова вила, с огромни арки и изобилие от мрамор със златни жилки. Тази сутрин гостите бяха поканени в далечния край на леко полегатите тревни площи да наблюдават състезание по поло на прилежащото игрище с площ десет акра. Сервитьори непрекъснато обикаляха с подноси с плодови напитки и закуски. Съсухрен мъж в електрически инвалиден стол се придружаваше от млад азиатец. По-възрастна жена с изпъната оперативно кожа и избелени зъби, които изглеждаха така, сякаш принадлежаха на нечия друга уста, устата на някоя по-млада и по-едра жена, издаваше пискливи звуци, докато белокос свещеник разказваше някакви истории.

Само част от гостите следяха с внимание играчите в жълти екипи, бели шлемове и дълги пръчки за поло. Понитата пръхтяха, правейки резки завои, а дъхът им се превръщаше в пара от студения сутрешен въздух.

Около петдесетгодишен мъж оправи официалното си лятно облекло — бял фрак и тъмночервен пояс, и си пое дълбоко въздух. Откъм игрището се носеше мирис на пот — конска и човешка. Той беше международен бизнесмен, чиято собственост включваше телекомуникационни компании по целия южноамерикански континент. Беше нещо като негова втора природа да размишлява колко би му струвало да купи целия имот. Вилата заедно със земята от триста акра. Той нямаше основания да смята, че Дани Монос, техният домакин, има намерение да продава, нито той самият се нуждаеше от нови имения. Просто не можеше да не размишлява. Такава бе природата му.

Един от сервитьорите — по-възрастен от другите, извикан като заместник в последната минута — се доближи до телекомуникационния магнат.

— Искате ли още питие, сър?

Мъжът измърмори нещо като да.

С усмивка сервитьорът наля малко пунш от диня и лимон в чашата му. Светлорусите косми на ръката му проблясваха от сутрешното слънце. После се шмугна зад редица високи италиански кипариси и изля остатъка от течността на земята. Още преди да стигне до вилата, създалата се суматоха — първо внезапна тишина, после писъци и викове — му подсказа, че магнатът е умрял.

— Сърдечен удар — викна някой.

Да, много добро предположение, си каза на ум мъжът в униформа на келнер. Щеше да изглежда като сърдечен удар. Дори съдебен лекар би стигнал до същото заключение. Трябваше да повика помощ. Нямаше причини да не го направи. Особено след като никой не можеше да помогне на неговата мишена.

Андреа Банкрофт разкопча ципа на черния калъф, извади лаптопа и го постави върху квадратната, покрита с хартиена покривка маса. Двамата с Уолтър Сакс седяха в дъното на вегетариански ресторант втора категория в Грийнич. Беше място, което Сакс, изглежда, предпочиташе само за да може да му се присмива. Ресторантът беше почти празен; сервитьорката поглеждаше от време на време, за да се убеди, че никой няма нужда от нея, но през повечето време бе забила нос в издание с меки корици на „Големите надежди“.