Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— О, я стига! — отрупаният със скъпоценности оманец обърна съдържанието на чашата и издиша алкохолни изпарения. — Знаеш ли какво? Ти си от хората, които наричат светли умове.

— Предупредих те.

— Курвата — какво те интересува? Направих й услуга, това е всичко. Някой искаше да я отстрани от пътя си.

— Някой, свързан с групата на Халил Ансари.

Внезапно князът се заоглежда притеснено. С едно махване на ръката и няколко думи на омански арабски, той заповяда на останалите да излязат, включително двама намръщени плещести мъже, които стояха от двете му страни и чиито ножове не бяха само орнаментирани. Остана само мълчаливото уплашено момиче.

— От развързан език потъват кораби — намръщи се Алмани.

— Кой — продължи да го притиска Белкнап. — Кажи ми кой.

— Халил Ансари е мъртъв — каза враждебно мъжът.

В гласа му се прокрадна предпазливост; човек като него не отпращаше телохранителите си с лека ръка. Явно отдаваше голямо значение на опасността от неочаквано разкритие.

— Мислиш, че не знам ли?

— Не че има някакво значение — продължи пияният оманец. — Той всъщност не контролираше напълно бизнеса, особено към края. Ново ръководство. Нов маестро. Направи се на диригент на оркестър. — Там-тъ-там, там-тъ-там — затананика той някаква мелодия, която Белкнап не можа да познае. — Всъщност аз нямах никакъв избор. Вие от ЦРУ не разбирате подобни неща. Вие винаги ловите нас, пионките, а царете, цариците, топовете и офицерите не закачате. — Изведнъж той стана сълзлив и самосъжалителен. — Какво съм ви направил?

Белкнап заплашително се доближи до него с една крачка. Досети се, че Алмани в някакъв момент е бил платен информатор на ЦРУ. Това личеше от начина, по който се държеше с американеца: опитваше се отчаяно да го подкупи да не би сведения за неговите връзки от миналото да компрометират сегашните му връзки. В Персийския залив това не беше рядкост сред хора от средна ръка като този превъзнасян княз.

— Не ме интересува само италианското момиче — каза Белкнап. — Кажи ми за високия американец. Кажи ми за Джаред Райнхарт.

Очите на Хабиб Алмани се разшириха, бузите му се издуха, сякаш се канеше да повърне. Накрая промърмори:

— Нямах друг избор, нали? Има хора и сили, на които не можеш да кажеш просто: „Гледай си работата!“ Нямах избор.

Белкнап грабна дебелата пухкава ръка на мъжа и я стисна силно, после още по-силно. Болката се изписа на лицето на арабина.

— Къде е той? — попита Белкнап, след което доближи лицето си на сантиметри от лицето на оманеца и повтори: — Къде е той?

— Закъсня — заяви злорадо Алмани. — Не е тук. Не е в емирствата. Вече не е тук. Наистина, беше в Дубай, вярно е. Искаха да го оставят да го пазя, но после се отказаха и го качиха на частен самолет. Твоят приятел излетя.

— Къде, по дяволите?

— Някъде в Европа, предполагам. Но нали знаеш как стоят нещата с частните самолети. Представят летателни планове, но невинаги се придържат към тях, нали така?

— Попитах къде? — Белкнап замахна и удари оманеца по лицето.

Мъжът залитна, след което се преви на две и започна да диша тежко. Явно се двоумеше дали да повика телохранителите, но размисли. Алмани беше самохвалко, но не действаше необмислено. Ядът му бързо се охлади и премина в наранено достойнство.

— Казах ти, че не знам, ти син на куче и камила. Или теб такива неща не те интересуват? — завайка се оманецът.

— Глупости — Белкнап обви с две ръце дебелия врат на Алмани. — Явно не знаеш с кого си имаш работа. Искаш ли да разбереш какво ще направя с теб, ако не говориш? Само да опиташ. Искаш ли?

Лицето на оманеца стана ярко червено.

— Ти не си с всичкия си — закашля се той. — Имаш твоите двайсет въпроса. Но ако си мислиш, че ще прекрача…

Белкнап го стисна яко. През сантиметрите тлъстина пръстите му напипаха костите на лицето.

— Ти си луд , ако мислиш, че ще се забъркам с Генезис — каза Алмани със сподавен глас, изпълнен с напрежение. Въпреки нетрезвото му състояние и раздразнението го озари искра на разум като глас от дъното на кладенец. — Ти си луд, ако мислиш, че можеш да се забъркаш с Генезис.

Генезис? Белкнап дръпна едната си ръка и заби лакътя си в челюстта на оманеца.

От ъгълчето на устата му плъзна струйка кръв, която се стичаше през дебелите му устни, сякаш някой се бе опитал да нарисува на лицето му мимика на недоволство.

— Напразно се хабиш — изпъшка мъжът.

Не думите, а решителността му накара Белкнап да спре. Решителността и страхът.