Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Ами ако самата Мили бе замесена по някакъв начин? Погледна я отново, опита се да си я представи като потенциален заговорник. Едва ли бе възможно; тя не притежаваше нужните качества. Продължи да изпуска парата мълчаливо. Ето, седя си тук аз, Уилям Кълп, номер 3 в класацията на четиристотинте най-богати хора на списание „Форбс“, а тези копелета са ме хванали за топките! Къде е справедливостта?

— Европейската комисия ще погледне с подозрение на предложението ви да придобиете „Ложисиел Лил“ — продължи гласът от ада, — ако научи за пазарния ви проект…

— Кажете ми какво искате от мен, за Бога — каза Кълп с горчиво примирение. Беше като ръмжене на поразено животно. — Просто ми кажете!

Отпи още една глътка от изстиналото кафе и се намръщи. Вкусът бе много неприятен. Кого заблуждаваше? Миришеше на лайно.

Линията на хоризонта бе назъбена от чукари и блатисти низини, както и от спрели растежа си акациеви дървета. Полузабулен в далечината на север бе криволичещият хребет на планината Хаджар. Тесният песъчлив път се сливаше с околната пустиня. Накрая пътят се отклони към скалист проход, а след това навлезе в зелена низина. Покрай клисурата растяха палми с фурми, пустинен олеандър и ниски храсти.

От време на време си позволяваше да се наслади на красотата на пейзажа, на величието на заобикалящата го пустош. После отново нахлуваха мисли за Джаред Райнхарт.

Разочароваше човек — не можеше да се освободи от това чувство, — който никога не го бе разочаровал. Човек, който не само му е спасявал неведнъж живота, но и се бе намесвал да го спаси от неприятности. Спомняше си времето, когато Джаред го предупреди, че жената, с която се сближаваше — българска емигрантка, която работеше в „Уолтър Рийд“ — е заподозряна за шпионаж и е обект на разследване от ФБР. Досието, което Райнхарт му показа, беше пагубно за Белкнап. А колко ли по-пагубно щеше да е, ако Белкнап не бе научил истината? ФБР обикновено пазеше в тайна своите разследвания от другите агенции; кариерата на Белкнап щеше да приключи, а може би, имайки предвид неговата небрежност, най-добре беше наистина да приключи. Но Райнхарт не даваше да се издума. По всякакъв начин той успяваше да държи под око Белкнап не само като ангел-пазител, но и като приятел. Когато близък приятел от детството на Белкнап загина при автомобилна злополука, Райнхарт би целия път до Върмонт за погребението само и само да му прави компания и да му покаже, че Белкнап не е сам и че когато той скърби, и Райнхарт скърби. Когато приятелка на Белкнап бе убита по време на операция в Белфаст, Райнхарт настоя лично да му предаде печалната вест. Спомни си как се мъчеше да не се разридае, докато не забеляза, че и очите на Райнхарт бяха влажни.

Благодаря на Бога, че те имам — каза му Белкнап тогава. — Защото ти си всичко, което ми остана.

А сега? Какво имаше Белкнап?

Разочароваше единствения истински приятел, който бе имал. Да, разочароваше човека, който никога не го бе разочаровал.

Джипът се раздруса, докато минаваше през огромна дупка на разбития път и той отмести погледа си от назъбените планини в далечината и преливащите от охра в жълто скали. Напълни резервоара преди два часа и сега периодично наблюдаваше индикатора за горивото. Високо горе под огромна канара бяха скупчени една до друга къщи от кирпич. Няколко птици кръжаха отгоре.

— Ястреби — каза Баз, сочейки към тях.

— Като тебе — отвърна Белкнап, за да му покаже, че е разбрал.

В началото на пътуването момчето непрекъснато бърбореше, но после се умори. Щом напуснаха Дубай, детето се огледа в страничното огледало и започна да бърше грима около очите си. Белкнап му подаде носната си кърпа. След като изтри почти всичко, пролича какво е било момчето, преди да го принудят да работи за Хабиб Алмани. Баз му разказа, че неговият баща искал да го прави имам, че дядо му го обучавал да учи наизуст текстове от свещените книги още от малък. Дядото, някога търговец от крайбрежието, го научил също на английски език. Баз беше очарован от радиото и през първия половин час от пътуването не спря да върти копчето за станциите. В основата на стръмен склон срещу приличащото на гнездо на оси село от кирпичени къщи бе опъната огромна шатра. Платното — кремава коприна, както му се стори — шумолеше от лекия ветрец.

— Това ли е мястото?

— Да — потвърди Баз. В гласа му имаше напрежение.

Оманският княз трябваше да е вътре и да раздава правосъдие. Пред шатрата стояха в неправилна редица шестима или седмина мъже с тюрбани, някои сбръчкани от слънцето, всички съсухрени и мършави. Баз го предупреди, че Алмани ще е на едно от редовните си посещения в района, обитаван от неговото племе, и се оказа прав — той раздаваше подаръци на местните племенни вождове и старейшините от селото. Горе-долу по този начин действаше феодалният социален ред на места като Оман.