Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Ще се заемеш ли с финансовия анализ? — попита Кълп и отпи още една глътка от гъстата течност. Приличаше на застаряващ ученик с очила с телени рамки, които не беше сменял от колежа, пясъчно-кестенява коса като слама, която не бе изтъняла и с милиметър. Отблизо се забелязваха бръчките под очите му, също и това, че трябваше да мине известно време, преди бръчките на челото му да изчезнат, след като смръщеше вежди. Истината бе, че той никога не бе водил момчешки живот като момче. Дори докато бе юноша, у него имаше нещо от средната възраст. Може би утехата бе в това, че сега, на средна възраст, у него имаше нещо младежко. Озадачаваше се, когато хора, които имаха претенции, че са му близки, го наричаха „Бил“; хората, които в действителност го познаваха, знаеха, че той винаги е бил „Уилям“. Не Бил, нито Уил, нито Били, нито Уили.

— Анализът е у мен — каза Донъли.

Той го бе свел до една страница. Кълп обичаше резюметата на сътрудниците му наистина да са резюмета.

— Харесва ми това, което виждам — каза Кълп. — Размяна на дълг срещу собственост. Дали ще се съгласят?

— Ще им предложим, а ако искат пари в брой, няма проблеми. А и познавам техните ангели-инвеститори — Били Хофман, Лу Парини, типове от тоя сорт. Ще настояват да определим датата на плащането.

— Извинете — каза Мили Лодж, секретарката на Кълп. — Спешно ви търсят.

— Ще го приема тук — отговори Кълп машинално.

Мили мълчаливо поклати глава — нищо и никакъв жест, — от който на Кълп му призля.

Взе кафето със себе си в кабинета си и вдигна телефонната слушалка.

— Кълп слуша — каза той изведнъж прегракнал.

Гласът, който го поздрави, бе до болка познат. Зловещ, електронно променен звук. Беше шепнещ и стържещ, безчувствен и безсърдечен. Така би звучал гласът на насекомо, ако можеше да говори, мислеше си той понякога.

— Време е за десятъка — каза гласът.

Кълп се обля в студена пот. От опит знаеше, че обаждането е през базирана в мрежата телефония и бе невъзможно да се проследи. Можеше да идва от долния етаж или от хижа в Сибир; просто нямаше начин да се разбере.

— Още пари за проклетите диваци? — попита Кълп през зъби.

— Разполагаме с документ от седемнайсети октомври, поредица от разменени имейли същия ден следобед, друг вътрешен документ от двайсет и първи октомври и поверително писмо, изпратено до „Рексел къмпютинг“. Да предоставим ли копия на Комисията за ценните книжа? Освен това разполагаме с документация относно създаването на офшорна компания.

— Спрете — кресна Кълп. — Каквото кажете.

И най-малката проява на съпротива и несъгласие изчезна на мига. Всеки от споменатите документи сам по себе си можеше да подтикне Комисията за цените книжа или Министерството на правосъдието да започне ново разследване за антитръстова дейност и да вкара компанията в правно тресавище, което да й струва милиарди долари и пазарната й капитализация за дълго време. Съществуваше също реална опасност компанията да бъде разцепена на части — което щеше да е най-голямото бедствие, тъй като отделните части определено струваха по-малко от цялото. Не бе нужно да се анализират последиците. Те бяха кристално ясни.

Затова той вече бе принуден да предоставя огромни суми чрез благотворителната организация „Уилям и Дженифър Кълп“ за лечение на тропически болести. Ако целият проклет африкански континент потънеше под вълните един ден, на Кълп нямаше да му пука. Но той ръководеше империя: имаше отговорности към нея. А враговете му бяха опасни и умни, и безмилостни. Кълп хвърли много пари в напразен опит да ги проследи — резултатът бе единствено няколко атаки срещу уебсайтовете на корпорацията.

Хората смятаха, че той е господар на владението си. Нищо подобно. Той бе нещастна жертва . Какво в действителност контролираше? Погледна през стъклото към своя главен оперативен мениджър. Донъли имаше гнойна пъпка от едната страна на носа си и Кълп изпита желание да я изстиска или да я боцне с игла. На лицето му се появи изкривена усмивка само като си представи какво би станало, ако го направете. Долови погледа на Мили Лодж, която знаеше толкова много от неговите тайни и му бе предана до мозъка на костите си, в което той не се съмняваше. Само да не беше отвратителният парфюм, който употребяваше от години. Искаше му се да й го каже, но така и не намери подходящ момент — хем да повдигне въпроса, хем да не я нарани, а след толкова много години изглеждаше още по-неподходящо. Така да бъде. Уилям Кълп, жертва на нейния парфюм „Джийн Тату“ или както там се наричаше.