Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Излезе от джипа и мигновено го обгърна жега като в пещ. Бързо се отправи към най-близката врата, преди да започне да се поти. Не към вратата на гаража, а към бялата емайлирана метална врата вляво от гаража. Вратата се отвори и след като очите му се адаптираха от ослепителната светлина отвън към полумрака вътре, го обзе чувството, че е попаднал в малък бежански лагер.

Пространството приличаше на пещера, беше слабо осветено със спални чували и тънки матраци, разхвърляни безразборно. В единия край на помещението имаше няколко открити кабини с душове; крановете за водата капеха. Носеше се миризма на храна от картонени кутии с евтини сосове. Навсякъде гъмжеше от хора — момичета, момчета, много от които шокиращо малки. Някои се бяха събрали около колоните, други се излежаваха, трети дремеха. Бяха международна група. Имаше пришълци от Тайланд, Бирма и Филипините. Някои бяха араби, неколцина от Африка на юг от Сахара; други приличаха на селски деца от Индия. Имаше и неколцина от Източна Европа.

Онова, което видя, не учуди Белкнап, но го отврати. Малки момичета, още по-малки момчета, докарани от немотията до сексуално робство. Някои вероятно бяха продадени от собствените си родители; голяма част въобще нямаха живи родители.

Към него приближаваше бавно бузест мургав мъж в бяла прозрачна риза и сини дънки с дълъг закривен нож в калъф на колана и радиостанция в друг калъф. Мъжът вървеше леко накуцвайки. Беше надзирател пазач. Макар че онези, които притежаваха подобни места, не се нуждаеха от пазачи, за да държат тези момчета и момичета в плен; те не се нуждаеха също от ключалки, решетки или окови. Белкнап не можеше да ги освободи, ако пожелаеше. За тези деца истинските окови беше мизерията. Дори да ги оставеха да се скитат свободно из Дубай, щяха да ги приберат и да ги отведат на друго подобно място. Физическата красота беше единственото им оръжие за оцеляване; останалото следваше студената, неумолимата логика на пазара.

Ноздрите на Белкнап се изпълниха с остър мирис на химикал, който притъпяваше човешкото зловоние; капките по циментовия под показваха, че мястото редовно се мие с маркуч и дезинфектант. Свинете, отглеждани в големите ферми, живееха при по-добри условия.

Мъжът с ножа измърмори нещо неразбираемо на арабски. След като Белкнап не реагира, той се доближи още малко и каза на английски със силен акцент:

— Нямате работа тук. Трябва веднага да напуснете.

Явно той смяташе радиостанцията на колана си — възможността да извика подкрепление — за истинско оръжие.

Белкнап не обърна внимание на дебелия мъж и продължи да оглежда наоколо. Беше като в ада, подземен свят, който малцина от обитателите му щяха да напуснат, не и с непокътнати души. От десетките хора вътре малцина са над двайсет години, помисли си той. Голяма част нямаха повече от дванайсет-тринайсет. Всеки бе герой от история на всекидневна трагедия.

Въпреки жегата го полазиха студени тръпки. Неговият живот бе изпълнен с подвизи, с отчаяна храброст, оръжия и шпионаж, но не можеше да се сравнява по нищо с подобен ужас. Беше нищо в сравнение с отчайващата бедност, която докарваше деца на такива места и ги караше да изпитват благодарност, защото поне са им пълни стомасите. Нямаше по-голямо унижение от нуждата, нито по-голямо падение от глада.

— Казах ви да напуснете — повтори бузестият мъж, чийто дъх вонеше на чесън.

Група момичета с тъжни погледи вдигнаха шум и мъжът размаха ножа и изрече поредица от псувни и ругатни. Явно бяха нарушени някакви тукашни правила. После мъжът се обърна към Белкнап, като този път ножът бе в ръката му.

— Кажи ми за италианското момиче — настоя Белкнап.

Дебелият мъж го погледна безизразно. За него момичетата бяха жива стока, той не ги различаваше.

— Махай се — извика той, доближавайки още повече Белкнап.

Мъжът се протегна за радиостанцията и Белкнап я измъкна от топчестите му пръсти. После със светкавичен удар заби пръстите на едната си ръка в мекото гърло на мъжа. Той падна на пода и Белкнап го изрита яко в лицето. Дебелият мъж се отпусна тежко в безсъзнание.

Десетки погледи се бяха насочили към Белкнап — нито одобрителни, нито осъдителни, любопитни да разберат какво ще се случи по-нататък. Напомняха му за стадо овце и той изпита към тях презрение.

Обърна се към момиче, което бе приблизително на възрастта на Лучия Дзингарети.

— Познаваш ли едно италианско момиче, на име Лучия?

Момичето смаяно поклати глава. То нито се отдръпна от него, нито се осмели да го погледне в очите. Само искаше да преживее поредния ден. За човек като него самото оцеляване бе постижение.